ВАЛИ ТЪГА
Автор: Генка Богданова
Навън вали… Намръщено небето
душата моя в примка хладна стяга.
Едно листо, от вятъра поето,
със въздишка в кална локва ляга.
Вали, вали…Разплаканата есен
прощава се с последните си дни.
Заглъхнала е всяка птича песен,
реката влачи мътните води.
На покрива, настръхнали врабците,
проклинат есенния дъжд студен
и със главици, под крилата скрити,
днес са мрачни и унили като мен.
Тягостно и сиво е! Дъждът вали…
Дали защото младостта я няма
съм тъжна и сърцето ме боли?
Нима бе само слънчева измама?
Тя с вълшебство кратко ме омая,
но напусна ме, отиде си, нали?
И „сбогом” не прошепна ми накрая…
Не, аз не плача… Навън тъга вали!