Андрiй Германов. О, як селянки цей лишають свiт...

 
Переклад з болгарської Любові Цай

О, як селянки цей лишають світ!
У колі рідних склеплюють повіки,
і доки смерть їх бавно крижанить,
стихають вмить, замирені навіки.

Серцям, що загасають в змиг очей,
таємне відкривається неначе,
що в крові тут полишених дітей
клекоче їхня кров, така гаряча,

і буйна сила в тих тілах живе,
хай ще чимало доля загадає
і хай у вічність час собі пливе…
Такої сили
чоловік не має.

Заплаканих вуста безбарвні ті
втішають материнським заповітом.
зітхнувши
трепетливо,
в німоті
лиш поглядом прощаються зі світом.

Сумирно схрестять руки воскові,
заплющать, як в дрімоті, очі милі,
з лицем, що смерть їм щойно прояснила,
на шлях ступнуть легенько вічний свій.



***

Оригінал:

Андрей Германов

Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.

Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,

че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма
че те са вечни, че не ще умрат...
Мъжът такава
вечна сила няма.

С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
И само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.