Пратеникът... Осемнадесета глава

Красимир Георгиев
Красимир Георгиев
„ПРАТЕНИКЪТ НА ПЕТЛЬОВОТО ГРЕБЕНЧЕ”
Роман-приказка за змейове, дракони и други чудовища

Красимир Георгиев
„ПОСЛАННИК ПЕТУШИНЫХ ГРЕБНЕЙ”
Роман рассказ о змеях, драконах и других чудовищах

                Съдържание http://www.stihi.ru/2013/11/16/759

                Перевод: Николай Штирман

ГЛАВА ВОСЕМНАДЦАТАЯ –
КОШАЧИЙ КОНЦЕРТ, КОШКИ, КОТЫ И КОТЯТА,
АЛА-БАЛА-НИ-ЦА, ТРАНТАПУЛЬНИК, И „ДЖИНОЛЁТ”

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА –
КОНЦЕРТ НА КОТКИ, МАЦКИ, КОТЕТА, КОТАНИ, КОТОВЕ И КОТАРАЦИ,
АЛА-БАЛА-НИ-ЦА, ТРАНТАПУЛНИК, А ПОСЛЕ „ДЖИНОЛЕТ”

          Привечер стигнаха до странен град.
          – „Ключоград на Трантапулник” – прочете Секретаря (който като всеки образован петел знаеше да чете) поставената на един кол по средата на улицата табела:

                К О Т Е Ц А Р С Т В О
                КЛЮЧОГРАД НА ТРАНТАПУЛНИК

          Улиците – безлюдни и тъмни. Къщите – заключени с по няколко катинара. На прозорците – решетки и дебели дървени капаци, също заключени с по няколко катанеца... Момчето дълго чука на най-различни врати, вратички, порти и портички, но никой не отваряше.
          – Що за град! – учуди се дори Амигу, който, обиколил половината свят и в тази половина видял половината от световните работи, много рядко се учудваше.
          – Чук-чук-чук!
          – Няма ме вкъщи... – обади се най-после зад една от вратите глас.
          – Я не се халосвай, как така те няма, като си вътре, чук-чук-рук!
          – Няма да ви пусна... – обади се гласът след дълго мълчание и занарежда като за заклинание: – Ала-бала-ни-ца, трантапулска паница, ей, гиди Ванчо, наш капитанчо, ей, гиди Мирчо, наш командирчо...
          – Ку-ку! – засмя се Амигу. – Ей, ти, дето си зад вратата, да нямаш случайно температура?
          – Нямам.
          И отново мълчание.
          – Чук-чук-чук! – затропа с юмруци Момчето.
          – Кой е? – предпазливо прошепна гласът.
          – Самата радост на крака пристига... – обади се Амигу.
          – Пътници сме – обясни Момчето.
          – Пътници, а? На мене тия не минават! Не отварям, няма ме вкъщи и въобще...
          – Не се страхувай, човече – рече Красин, – искаме да си починем малко на топло, че се уморихме от ходене.
          – Уморихме се – потвърди Секретаря, въпреки че почти цялото пътешествие бе изкарал на рамото на Момчето. Секретаря много обичаше да потвърждава.
          – Майтапчии! – отряза ги гласът. – Зная ги аз тези пътници. Първо да отворим, второ да влезете, трето – червено хапче, а за четвърто ще поискате да ме направите командир. Тц! Няма ме. Ала-бала-ни-ца, трантапулска паница, ей, гиди Ванчо, наш капитанчо, ей, гиди Мирчо, наш командирчо...
          – Интересно заклинание! – реши Джин-Мин. – Ще го запомня, може да потрябва...
          – Нищо не разбирам.
          – Ние идваме отдалеч.
          Мълчание.
          – Чук-чук-чук! Отдалеч пристигаме. Що за град! Ей, човече, обади се. Как се казваш?
          – Гражданин.
          – А името ти как е?
          – Ние нямаме имена. Всички в града се казваме Гражданин от Ключоград на Трантапулннк.
          – Което ще рече?
          – ...че не искам червено хапче, не искам да ставам командир и затова няма да отворя. Ако наистина сте чужденци и между вас има желаещ да стане командир, наблизо е Командирският дворец. Идете там.
          – Командир? Какъв командир?
          – Който да командва.
          – Кого?
          – Защитниците на града.
          – Аха. Значи градът ви е в опасност?
          – Да. А защитниците го защитават.
          – От кого?
          – От Василиск.
          – Ами вие, гражданите, защо сами не защитавате града, а оставяте това на други? – попита Момчето.
          – Как сами! Ние от Ключоград не искаме червени хапчета, не искаме да ставаме командири и не искаме да бъдем изядени от Василиск. Страхът е разум. Затова си живеем заключени. Колкото повече човек се страхува да бъде изяден, толкова по-разумен е той. Навремето имаше смели граждани, ставаха командири на града, а Василиск ги изяждаше. Но напоследък храбреците свършиха и градът е без командир. Ала-ба-ла-ни-ца...
          – Само за нас работа – засмя се Амигу. – Като най-смелчага Секретаря ще се справи с пустия му Василиск, а ние ще станем командири. И толкова ли е страшно чудовището Василиск?
          – Толкова! Убива с поглед!
          Шестимата тръгнаха. Вървяха дълго. Нощта бе облечена в тъмна дреха, осеяна със зелените очи на звездите. И чудно – тези необичайно зелени очи непрекъснато премигваха, движеха се, издаваха тайнствени звуци.
          – С-с-страш-ничко! – тирилинкаше Секретаря. – Уж се измъкнахме от омагьосаната гора на сенките, а продължава да е с-ст-рашничко. Сами сме си виновни, кой нормален петел се разхожда нощем!
          – Най-интересните премеждия и приключения стават нощем – каза Коко. – И в приказките така пише.
          Когато стигнаха до центъра на Ключоград от Котецарство (или Ключоград на Трантапулник, както пишеше на табелата) и под зеленото сияние на звездите зърнаха двореца – разрушен стар замък с едва задържащи се за пантите врати и потънали в бурени прозорци, Амигу продължи да се шегува с гащатия кралски счетоводител:
          – Ще те правим ли командир, Секретарю?
          – М-може да съм с-страхлив, ама съм красив... – отговори на шегата му петелът. – Кой знае, ако избират командирите по красотата им...
          – И-а, и-а, и аз съм красив! – обади се магарето.
          Изкукумявчи кукумявка. Забуха бухал. В далечината приплака врабче. Изскърца врата. Шестимата приятели – Момчето, Коко, Секретаря, Амигу, Иф и Джин-Мин, се промъкваха през влажните коридори на Командирския дворец. И странно – зелените звезди продължаваха да светулкат наоколо, превръщаха се в зелени капки и падаха в пукнатините на плочите: „Мя-мя...”
          – В-винаги избирате н-най-с-страшните м-маршрути... – вече знаете, деца, че тези думи може да каже само Секретаря.
          – По утъпканите пътища няма приключения – успокои го Амигу, – приключенията изскачат от пътечки и кюшета. Спомняш ли си, секретарче, точно в такава нощ ни хванаха разбойниците, които те нарекоха „пили-шницел”.
          – Н-н-не ис-ис-с-скам да си с-спомням...
          – Искаш-неискаш – ей сега ще наизскочат разни зъбати и рогати...
          Певецът наполовината позна. Изведнъж ги наобиколиха зъбати. Светнаха зелени прожектори. Оказа се, че се намират в импровизирана концертна зала – кръгла като арена каменна стая с няколко реда дървени пейки около стените. Никакъв прозорец, само на тавана на помещението, висок десетина метра, през неголям отвор гледаше окото на нощта. По средата на залата – готварска печка, която, натъпкана до червено с въглища, пращеше, сякаш пееше: „Барабом-барабом-барабом-пим-пом...” На печката – огромен тиган с дупка на дъното, върху които пишеше:

                Т Р А Н Т А П У Л С К А   П А Н И Ц А

          А по пейките наоколо насядали... Котки, Мацки, Котета, Котани, Котове и Котараци с еей такива мустаци! Котките, Мацките, Котовете и Котараците пееха под акомпанимента на печката:

                Барабом-барабом –
                барабом-пим-пом,
                барабом-барабом –
                барабом-пим-пук,
                барабом-барабом –
                барабом-пик-пук,
                барабо-о-ом –
                пик-пук, пик-пук!

          Шарен като тигър Котан се обърна с единственото си око към нашите приятели, които се озъртаха на площадката в центъра на арената, застанали досами печката с трантапулската паница:
          – Скъпи гости, скъпи наши командири, добре дошли в Котецарство. Барабомпимпук. От името на защитниците на Ключоград на Трантапулник ви пожелавам приятно прекарване в Царството на зеленооките. Мяупарикмяумяц.
          Котанът чак се разплака от умиление. От сълзите мустаците му провиснаха.
          – Мяц, какво щастие, мяц, какво щастие, кльоцкльоц, толкова време без командир и изведнъж цели пет командира, пляф... – стисна ръцете на всеки поотделно той. Котанът каза „пет командира”, защото не бе видял Джин-Мин, скрит в малкото джобче на Момчето.
          После Котанът направи знак на печката и тя засвири познатата мелодия. Котките, Мацките, Котовете и Котараците, насядали по дървените пейки,запяха:

                Мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу, мяц!

          Котанът солист продължи:

                Кльоц-кльоц-кльоц-кльоц,
                клиф-клаф-клеф-клуф,
                кльоц-кльоц-кльоц-кльоц,
                пампаруф-парампуф!

          Малко Писе с къдрава прическа задекламира:

                Вкъщи имаме си маца –
                котарана дяволита,
                тя с опашка и с мустаци е –
                хем големи, хем завити.
                В този хубав майски ден
                Маца има ден рожден –
                подарихме й елече,
                хубаво да е облечена.
                „– Не обичам дрехи лете –
                рече Маца Мацурана, –
                мяу, капан ми подарете,
                искам мишка да си хвана!”

          А след това хорът довърши с припев:

                Хър-мър-фър-плюф,
                хър-мър-пър-пляф,
                мяупаруф-парампуф,
                пампаруф-парампяф!

          – Скъпи наши командири, хърмър – отново се обърна към пътешествениците Котанът, – от името на защитниците на Ключоград на Котецарство приветствие ви поднася самият цар Трантапулник. Приятно ми е, мър, цар Трантапулник... – повторно стисна ръцете на всеки поотделно той. При ръкостискането Секретаря, блед като месечина по пълнолуние, едва отвори клюн:
          – П-п... – горкият искаше да каже: „Приятно ми е, и аз съм от царско потекло”, но от човката му излизаше само: – П-п...
          – Странна работа – рече Коко, – изпълнителите на концерта седят на пейките, а зрителите сме на сцената.
          – По-странно е друго – обади се Амигу, – защо им е на тези котища командир, след като си имат цар?
          – И каква е връзката между цялата история и Василиск, когото тъй често споменаваше гражданинът?
          А концертът на Котките, Мацките, Котетата, Котаните, Котовете и Котараците продължаваше:

                Хъ-хъ-хъ-хъ,
                пляк-пляк-пляк-пляк,
                мяупарек-мяупарук,
                мяупарик-мяупарак!

          И:

                Мяу-мяу-мяу-мяу – мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяц-мяц-мяц-мяц,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяц!

          – Скъпи наши командири, пляф – каза Котанът, – преди да ви почерпим с червени хапчета, повторете след мен: чичковите червенотиквеничковчета всички птички надборичковичкали са...
          – Хмяу-хмяу! – захилиха се котките на пейките и в хор задекламираха: – Ала-бала-ни-ца, трантанулска пани-па...
          – Виждате, че при нас е весело, хмьр! – доволен каза котан Трантапулник.
          – Виждаме – съгласи се Момчето. – Но нали сте защитници на града. Не е ли по-редно вместо да се веселите, да защитавате?
          – Хмяу – хмяукна Трантапулннк, – май не всичко ви е ясно...
          – Хмяу – хмяукнаха пейките, – но ще им се изясни...
          – Кога? – запита Трантапулник.
          – Като глътнат червени хапчета... – хмяукнаха пейките.
          – Чухте ли?
          – Чух-чух – отговори Иф.
          – Ч-ч... – отговори и Секретаря.
          – Но нищо не разбрахме – каза Коко.
          – Скъпи наши командири, мяц – Трантапулник плачеше от възторг и сълзите се стичаха на водопадчета по мокрите му мустаци, – заповядайте на подиума. Концертът свърши, ще ви гощаваме...
          Подиум котанът нарече огромната трантапулска паница върху печката. Откровено да си признаем, на нашите добри приятели хич не им се пъхаше в този дяволски тиган. Особено упорит противник на тигана бе Секретаря.
          – Н-н... – мислеше да каже „не искам”, но група зеленооки го качи на печката, която продължаваше да си тананика: „Барабом-барабом-барабом-пим-пом...”
          В устата на Момчето, Коко, Секретаря, Амигу и Иф (Джин-Мин котките не бяха открили) зеленооките набутаха по едно червено хапче.
          – Не е отровно, скъпи наши командири – успокояваше ги Трантапулник. – Обикновено приспивателно. След малко ще си заспите кротко, ще се изпържите в паницата и ще ви занесем на Василиск за изяждане.
          – Защо за изяждане? Нали сме командири?
          – Именно, пампаруфмяу, Василиск винаги е твърдял, че командирите са по-вкусни. Хмяук, докато заспите, можете да покомандвате.
          – Ситуацийка! – учуди се певецът Амигу, който всъщност се качваше Петър и беше много хитър и който, обиколил половината свят и видял половината земни неща, много рядко се учудваше.
          – Значи – запита Коко – вие защитавате града?
          – Мяутака е! – отговори Трантапулник.
          – От Василиск?
          – Мяц! – потвърди Трантапулник.
          – А командирите на града предавате на Василиск да ги яде?
          – Скъпи командирю, мяу, колко сте досетлив, мяц! – възхити се цар Трантапулник. – Ние предаваме командирите на Василиск, той ги изяжда и не закача Ключоград. По-сигурна защита на град, здраве му кажи!
          Започна действието на червените хапчета...
          – Ами сега?
          – Заспивам...
          – И Бу Бу ли предадохте на Василиск за изяждане? – запита, унасяйки се в червен сън, Момчето.
          – О, не – отговори любезно Трантапулник. – Щяхме да го правим командир, но получихме изгодно предложение. Разменихме го с нар Петльово гребенче за 392 врабчета. Петльово гребенче го държи в клетка и го показва на поданиците си.
          Заспиваха. Момчето, Коко, Секретаря. Амигу и Иф бяха в опасност. И нямаше как да си помогнат, защото заспиваха. „Свърши пътешествието – помисли си Амигу, – жалко, че нямах възможност да обходя и другата половина на земята...” – и заспа. „Един път тенджера за вода, два пъти тенджера...” – повтаряше си погрешно заучената поговорка Секретаря, докато заспа. В първата редица пейки Момчето зърна сестрите-котки: „Значи някой ги е отвързал от езичето на камбаната...” – помисли си Красин. И заспа. „Трябва да има изход, трябва да има...” – заспа и дежурният спасител на групата Коко.
          А печката нажежаваше трантапулската паница, пълна с нашите любимци. И пееше печката:           Будни останаха само Джин-Мин и Иф. Джин-Мин си седеше в джоба на Момчето, незабелязан от зеленооките, а на магарето Иф, както знаете, не действаха никакви приспивателни. Спомняте си, че даже самодивското биле „дяволски гъшак” не можа да приспи Иф. Като че ли от приспивателните, магарето му с магаре, дори по-бодро ставаше. Магарешка работа...
          И така, нещата се намираха в ръцете, т.е. в копитата на Иф.
          – Къде е изходът? – запита Иф по магарешки, а понеже котките не знаеха магарешкия език, не го чуха.
          – Аз, дългоухи приятелю, съм един най-обикновен джин-регистратор – отговори му Джин-Мин по джински, за да не го открият зеленооките. – Джин-некадърник съм и нямам представа как се излиза от подобни ситуации. Мога само да превръщам яйчицата в запъртъци и запъртъците в яйца, да откривам игли в копи сено, да духам силно и да броя звездите...
          – Звездите – промълви в просъница Коко, – ето го спасението...
          – Спасението? Къде е? – огледа се Иф, но Коко отново спеше дълбоко и непробудно.
          – Спасението! Започвам да се досещам – изцвърка от джоба на спящото хлапе Джин-Мин. – Ти можеш да помогнеш на приятелите си, Иф. Къде е Звездата на мисълта, която ни подари гном В?
          – Тук.
          – Погледни я и ще намериш изхода, отговора, спасението...
          Иф се вгледа с големите си магарешки очи в Звездата на мисълта на великана Неяминемисеяде. А тази звезда имаше чудодейна сила да прави досетливи дори магарета като Иф.
          – Джинолет! – изцвили по инатчогоговски Иф. – Бързо, Мин.
          – Джинолет? Това е идея! – съгласи се Джин-Мин. Той се измъкна тихичко от джобчето на Момчето и припълзя до средата на трантапулската паница, където на тиганеното дъно имаше дупка. И започна Джин-Мин регистраторът, който можеше да събори от 200 метра врабче от дърво с духането си, да духа в дупката. От дъното на гигантския тиган заизлиза вятър, получи се нещо като сопло на ракета и... под смаяните погледи на зеленооките трантапулската паница се превърна в марка самолет „Джинолет”. Джинолетът се издигна над печката, направи два кръга над дървените пейки с насядали по тях Котки, Мацки. Писки, Писета, Писани, Котета, Котани, Котарани, Котове и Котараци и излетя през отвора в тавана на замъка...

---------------

                Перевод: Николай Штирман

ГЛАВА ВОСЕМНАДЦАТАЯ –
КОШАЧИЙ КОНЦЕРТ, КОШКИ, КОТЫ И КОТЯТА,
АЛА-БАЛА-НИ-ЦА, ТРАНТАПУЛЬНИК, И „ДЖИНОЛЁТ”

          К концу дня они подошли к странному городу.
          – „Ключеград Трантапульника” – Прочитал Секретарь (который, как любой образованный петух, умел читать) на табличке, закреплённой на колу посредине улицы:

                К О Ш А Ч Ь Е   Ц А Р С Т В О
                КЛЮЧЕГРАД ТРАНТАПУЛЬНИКА

          Улицы – безлюдные и темные. Дома – заперты на несколько навесных замков. На окнах – толстые деревянные ставни также закрытые на несколько замков... Мальчик долго стучал в различные ставни, двери ворот и калиток, но никто не открывал.
          – Что за город! – Удивился даже Амиго, который обошел полмира в своих странствиях и видел многое и поэтому редко чему либо удивлялся.
          – Тук-тук-тук!
          – Нет меня дома... – сказал, наконец, голос за дверью.
          – Не может быть, кто-то ведь услышал стук!
          – Я не позволю вам... – сказал голос после долгого молчания, и затем прозвучало, как заклинание: – Ала-бала-ни-ца, трантапульская чаша, эй, легкомысленный Ванчо, наш капитан, эй, легкомысленный Мирчо, наш командир...
          – Ку-ку! – Засмеялся Амиго. – Эй, там за дверью, у Вас случайно нет температуры?
          – Я этого не делаю.
          Опять молчание.
          – Тук-тук-тук! – Постучал кулаками Мальчик.
          – Кто это? – Осторожно прошептал голос.
          – Сама радость пришла... – сказал Амиго.
          – Путники мы – объяснил Мальчик.
          – Путники, да? Для меня это не подходит! Не открою, и вообще меня нет дома...
          – Не бойтесь, мужчина – сказал Красин – мы желаем отдохнуть и немного согреться, потому что мы устали в пути.
          – Мы устали – подтвердил Секретарь, хотя почти весь путь проделал на плече Мальчика. Секретарь очень любил подтверждать сказанное.
          – Шутите! – Ответил им голос. – Знаю я таких путников. Сначала, требуют, чтобы открыли, потом просят разрешения войти, затем – дают красную таблетку и, наконец, захотят сделать меня командиром. Тс! Меня здесь нет. Ала-бала-ни-ца, трантапульская чаша, эй, легкомысленный Ванчо, наш капитан, эй, легкомысленный Мирчо, наш командир...
          – Интересное заклинание! – Решил Джин-Мин. – Я запомню, возможно, понадобиться...
          – Я не понимаю.
          – Мы пришли издалека.
          Тишина.
          – Тук-тук-тук! Мы прибыли издалека. Что за город! Эй, парень, отзовись. Как тебя зовут?
          – Гражданин.
          – А как тебя зовут?
          – У нас нет имен. Все в городе зовутся Гражданами Ключеграда Трантапульника.
          – В смысле?
          – ...Я не хочу красную таблетку, я не стремлюсь стать командиром, и поэтому не открою. Если вы действительно иностранцы, и среди вас есть те, кто готовы стать командирами, здесь поблизости есть дворец Командира. Идите туда.
          – Командир? Какой командир?
          – Который командует.
          – Кого?
          – Защитников города.
          – Да. Таким образом, ваш город находится в опасности?
          – Да. И защитники его защищают.
          – От кого?
          – От Василиска.
          – А как насчет вас, граждане, почему бы не защитить самим свой город, и не привлекать для этого других? – Спросил Мальчик.
          – Как сами! Мы не хотим красных таблеток от Ключеграда, не хотим стать командирами и не хотим быть съеденными Василиском. Страх есть ум. Так мы живём взаперти. Чем больше человек боится быть съеденным, тем это более разумно. После того, как храбрые граждане стали командирами города, их съел Василиск. Но в последнее время храбрые люди кончились и город остался без командира. Ала-бала-ни-ца – наша чаша...
          – Это работа для нас – засмеялся Амиго. – Самый смелый из нас Секретарь справится с Василиском, и мы станем лидерами. Да так ли он страшен, монстр Василиск?
          – Да, так! Может убить только взглядом!
          Шестеро отправились в путь. Шли долго. Ночь была одета в темную одежду, усыпанную зелеными глазами звезд. И удивительно – эти необычные зеленые глаза постоянно мигали, двигались, издавали таинственные звуки.
          – С-с-стр-ашно! – прошептал Секретарь. – Мы уже вышли из зачарованного леса Теней и всё равно страшно. Сами виноваты, какой нормальный петух расхаживает по ночам!
          – Самые интересные казусы и приключения происходят ночью – сказал Коко. – И так пишется в сказках.
          Когда они добрались до центра Ключеграда кошачьего царства (или Ключеграда Трантапульника как было написано на табличке), в зелёном сиянии звёзд увидели замок – старый разрушенный замок с воротами, едва держащимися на петлях и окнами, утопающими в зарослях сорняков, Амиго продолжал подшучивать над Секретарём:
          – Я сделаю тебя командиром, Секретарь?
          – М-может я и труслив, но я довольно красив... – Ответил на шутку петух. – Кто знает, если командиров выбирают за красоту...
          – И-а, и-а, и я красив! – Сказал осел.
          Прокуковала кукушка. Заухала сова. Вдали захныкал воробей. Скрипнула дверь. Шестеро друзей – Мальчик, Коко, Секретарь, Амиго, Иф и Джин-Мин, поползли по мокрым коридорам дворца Командира. И странно – зеленые звезды всё ещё продолжали сверкать вокруг, окрашивая капли, подающие из трещин плит, в зелёный цвет.
          – В-всегда вы выбираете самый страшный маршрут... – Вы знаете, дети, что эти слова мог сказать только Секретарь.
          – На изъезженных дорогах не бывает приключений – заверил его Амиго – Приключения появляются всегда на пересечении путей. Помните, Секретарь, точно в такую ночь нас поймали грабителей, которые назвали тебе „цыпленок-шницель”.
          – С-с-сстараюсь не вспоминать...
          – Хочешь – не хочешь – сейчас будут наскакивать различные зубастые и рогатые...
          Певец наполовину уже познал это. Внезапно их окружили зубастые. Горел зеленый свет. Это, казалось, происходило в импровизированном концертном зале – круговая как арена каменная комната с несколькими рядами деревянных скамей вдоль стен. Никаких окон, только потолок, высотой тридцать футов, с небольшим отверстием, в которое смотрели глаза ночи. В середине комнаты – плита, заполненная красным углем, который трещал, словно пел: „Барабом-барабом-барабом-пим-пом...” На плите – огромная сковородка с отверстием в дне, на которой было написано:

                Т Р А Н Т А П У Л Ь С К А Я   Ч А Ш А
         
          А вокруг сидели на скамейках... Кошки, котята, и коты с большими усами! Кошки, котята и коты пели под аккомпанемент печи:

                Барабом-барабом –
                барабом-пим-пом,
                барабом-барабом –
                барабом-пим-пук,
                барабом-барабом –
                барабом-пик-пук,
                барабан-о-ом –
                пик-пук, пик-пук!

          Полосатый, как тигр Кот с одним глазом, повернулся к нашим друзьям, которые озирались на площадке в центре арены, стоя рядом с плитой с трантапульской чашей   
          – Уважаемые гости, дорогие наши командиры, Вас приветствует Кошачье царство. От имени защитников Ключеграда Трантапульника желаем Вам приятного пребывания в Королевстве зеленоглазых. Мяупарикмяумяц.
          Кот расплакался от волнения. Слезы текли по обвисшим усам.
          – Какое счастье, какое счастье, столько времени без командира, и вдруг пять командиров... – он пожал руку каждому в отдельности. Кот сказал „пять командиров”, потому что он не видел Джин-Мина, сидевшего в небольшом кармане Мальчика.
          Кот затем сделал жест в сторону плиты и зазвучала знакомая мелодия. Кошки, коты и котята, сидя на деревянных скамейках, пели:

                Мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу, мяц!

          Кот солист продолжал:

                Клоц-клоц-клоц-клоц,
                клиф-клаф-клеф-клуф,
                клоц-клоц-клоц-клоц,
                пампаруф-парампуф!

          Маленький котёнок с фигурной стрижкой декламировал:
               
                Котик в доме нашем есть –
                Кот Котович хитрый,
                усы и хвост у него есть
                большие и завиты.

                День прекрасный майский был,
                когда Кот родился –
                ему я кофту подарил,
                чтоб принарядился.

                „– Не ношу одежды летом –
                не замедлил Кот с ответом –
                Лучше б мне ловушку, мяв,
                Мышку я б тогда поймал!”

          Следом хор завершал пение припевом:

                Хыр-мур-фыр-плюф,
                хыр-мур-пыр-пляф,
                мяупаруф-парампуф,
                пампаруф-парампяф!

          – Дорогие наши командиры, защитники – снова обратился к путешественникам кот – от имени самого царя Транталпульника приветствую Вас, защитников Ключеграда Кошачьего царства. Приятно, я и есть царь Трантапульник... – Он снова пожал руку каждому в отдельности. При пожатии руки Секретаря, тот стал бледен как луна в полнолуние, и едва приоткрывая клюв, сказал:
          – П-п... – бедный секретарь хотел сказать, „Приятно познакомиться, и я из царского рода”, но из клюва только звучало: – П-п...
          – Забавно, – сказал Коко – концертные исполнители сидят на скамейках, а зрители на сцене.
          – Странно другое, – сказал Амиго – зачем им нужен командир, если у них есть царь?
          – И какова связь между всей этой историей и Василиском, который часто упоминается гражданами?
          Концерт котят, котов и кошек продолжал:

                Хыр-хыр-хыр-хыр               
                пляк-пляк-пляк-пляк,
                мяупарек-мяупарук,
                мяупарик-мяупарак!

          И:

                Мяу-мяу-мяу-мяу – мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяц-мяц-мяц-мяц,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяу-мяу-мяу-мяу,
                мяу-мяу-мяу-мяу – мяц!

          – Дорогие наши командиры – сказал Кот – прежде чем употребить красные таблетки, повторяйте за мной: семена красной тыквы предпочитают все птицы...
          – Мяу, мяу! – Начали кошки на скамьях и хор подхватил: – Ала-бала-ни-ца, трантапульская чаша-та...
          – Вы видите, как с нами интересно! – Сказал царь Трантапульник.
          – Видим, – сказал Мальчик. – Но вы защитники города. Разве это не почётное право защищать, а не веселиться?
          – Мяу – мяукнул Трантапулник – не думаю, что вы все поняли...
          – Мяу – промяукали скамейки – но мы им это объясним...
          – Когда? – Спросил Трантапулник.
           – Когда проглотят красную таблетку... – промяукали скамейки.
          – Вы слышали?
          – Я слышал, я слышал, – ответил Иф.
          – С... с... – ответил и Секретарь.
          – Но я не понимаю, – сказал Коко.
          – Дорогие наши командиры – Трантапульник плакал от восторга и слезы текли каскадами по его влажным усам – приглашаем на подиум. Концерт закончился, будеме пировать...
          Подиумом коты называли трантапульскую огромную чашу на печи. Откровенно говоря, признаем, наши хорошие друзья не очень хотели лезть в эту дьявольскую чашу. Особенно упорным противником чаши был Секретарь.
          – Hн... – мысленно повторяя „не хочу”, а группа зеленоглазых подталкивала его к  плите, все еще напевавшей: „Барабом-барабом-барабом-пим-пом...”
          Во рты Мальчика, Коко, Секретаря, Амиго и Иф (Джин-Мина коты всё ещё не обнаружили) зеленоглазые втолкнули по одной красной таблетке.
          – Это не ядовитые таблетки, наши дорогие командиры – утешал их Трантапулник. – Обычное снотворное. Через некоторое время вы будете спать спокойно, вы будете жариться в миске, и её отнесут затем Василиску для еды.
          – Почему для еды? Нас, командиров?
          – Точно пампаруфмяу, Василиск всегда говорит, что командиры вкусны. Но пока вы не заснули, вы можете покомандовать.
          – Ситуация! – Удивился Амиго певец, которого на самом деле звали Петр, и он был очень хитер и в путешествиях обошёл полмира, и видел много чудес, и поэтому очень редко удивлялся.
          – Так – спросил Коко – Значить вы и есть защитники города?
          – Мы и есть! – ответил Трантапульник.
          – От Василиска?
          – Да! – Подтвердил Трантапулник.
          – А командиров города отдаёте на съедение Василиску?
          – Дорогой командир, мяу, какой Вы умный! – Восхитился король Трантапульник. – Мы сдаем командиров Василиску, он их поедает, и не разоряет Ключеград. Скажите мне, есть ли более надёжная защита города от этой!          
          Начали действовать красные таблетки...
          – Что теперь?
          – Засыпаем...
          – Вы и Бу-Бу отдали Василиску на съедение? – спросил Мальчик, погружаясь в красные сновидения.
          – О, нет – Любезно ответил Трантапулник. – Мы хотели посвятить его в командиры, но получили более выгодное предложение. Мы отдали его петуху с гранатовым гребнем, получив взамен 392 воробья. Петух с гранатовым гребнем держит его в клетке, и показывает своим подданным.
          Сон. Мальчик, Коко, Секретарь, Иф и Амиго были в опасности. И никто не мог помочь им, потому что все они спали. „Конец путешествиям – подумал Амиго – жаль, что я не смог дойти до другой стороны Земли...” – и уснул. „Один путь горшка к воде, два пути горшка...” – повторял свою неправильно заученную пословицу Секретарь, пока не уснул. В первом ряду скамеек Мальчик увидел сестер-кошек „Кто-то отвязал их от языка колокола...” – подумал Красин. И уснул. „Должен быть выход, должно быть...” – заснул и дежурный спаситель группы Коко.
          А плита накаляла трантапульскую чашу, наполненную нашими любимцами. И пела печь:
          Бодрствовали только Джин-Мин и Иф. Джин-Мин сидел в кармане  Мальчика, незаметно для зеленоглазых, а на осла Иф, как вы знаете, не действовало никакое снотворное. Помните, что даже солодка „дьявольский гусак” не могла усыпить Иф.
          Итак, дело в руках, то есть в копытах Иф.
          – Где же выход? – Спросил Иф на ослином языке, и потому, что кошки не знали языка ослов, они его не поняли.
          – Я, ушастый друг, обычный джин Регистратор – ответил Джин-Мин по джински, чтобы зеленоглазые не поняли его. – Я Джин-бомж, и я понятия не имею, как из таких ситуаций выходить. Я могу только превращать живые яйца в мёртвые, а мёртвые в живые, найти иглу в стоге сена, обладаю сильным духом и могу сосчитать звёзды...
          – Звезды – пробормотал Коко во сне, – это спасение.
          – Спасение? Где оно? – Посмотрел на него Иф, но Коко спал глубоко и непробудно.
          – Спасение! Попытаемся угадать – донёсся из кармана голос Джин-Мина. – Вы можете помочь своим друзьям, Иф. Где Звезда мысли, которую дал нам гном В?
          – Вот.
          – Посмотрите на нее, и вы найдете выход к спасению...
          Иф посмотрел большими глазами осла на Звезду мысли великана Неяда. И эта звезда обладала такой чудодейственной силой, что могла сделать догадливыми даже ослов.
          – Джинолёт! – Вскричал по инатчогоговски Иф. – Быстрее, Мин.
          – Джинолёт? Это идея! – Согласился Джин-Мин.
          Он тихонько выполз из кармана Мальчика на середину трантапульской чаши, в дне которой было отверстие. И начал Джин-Мин регистратор дуть в отверстие, духом, который мог сбить воробья, больше чем за 200 метров. Из нижней части гигантской чаши вырвался ветер, получилось нечто вроде сопла ракетного двигателя и... под изумленными взглядами зеленоглазых трантапульская чаша превратилась в самолёт марки „Джинолёт”. Джинолёт поднялся над плитой, сделал два круга над деревянными скамейками, на которых сидели кошки, коты и котята, и вылетел через отверстие в потолке замка...

http://www.stihi.ru/2014/09/15/1995

---------------