Красимир Георгиев
„ПРАТЕНИКЪТ НА ПЕТЛЬОВОТО ГРЕБЕНЧЕ”
Роман-приказка за змейове, дракони и други чудовища
Съдържание http://www.stihi.ru/2013/11/16/759
Перевод: Николай Штирман
Часть первая
ГЛАВА ПЕРВАЯ, В КОТОРОЙ МЫ УЗНАЁМ О НЕКОЕМ ПЕТУХЕ КОКЕ,
РАССКАЗЫВАЮЩЕМ ИСТОРИЮ УМНОГО ЦЫПЛЁНКА,
И О НЕКОЕМ МАЛЬЧИКЕ КРАСИНЕ, ПЕРЕСТАВШЕМ БОЯТЬСЯ ТЕМНОТЫ
Част първа
ГЛАВА ПЪРВА, В КОЯТО
ЕДИН ПЕТЕЛ РАЗКАЗВА ПРИКАЗКАТА ЗА УМНОТО ПИЛЕ,
А ЕДНО МОМЧЕ НЕ СЕ СТРАХУВА ОТ ТЪМНОТО
Когато градският часовник удари за полунощ и изморените от дълго пътуване облаци накацат по камбанарията на малката църквица, за да си починат върху блестящото ложе на златния купол – на площадчето, оградено от разтрепераните от старост силуети на магазина за детски играчки, кметството, павилиона за препарирани животни и палатката на директора на цирк „Светкавица” господин Его Буш – излизаха котките. Те бяха възрастни госпожи с побелели от времето опашки и мустаци. Още си спомня вятърът как една нощ издраха лицето на Стрелеца от паметника, който открай време пазеше едно от ъгълчетата на парка зад църковния двор с камбанарията. Стрелецът беше от камък. И лъкът беше каменен. Но сърцето му – най-голямото и честно сърце, което може да има един стрелец. Затова се възмущаваше той, когато нощем, пристъпвайки тихо след зелените си прожекторни погледи, госпожите-котки разкъсваха заспалите по клоните на дърветата или под стрехите на къщите врабчета.
– Врабчетата разбраха що за котки сте – каза той. – И вече ще строят гнездата си на върха на камбанарията, там, където не можете да ги достигнете.
– Плашило! – изсъскаха сестрите. – Ти ли ще ни учиш на ум и разум!
– Защо не съм от плът и кръв! – въздъхна Стрелецът. – Щяхте да ме запомните, зли котки. Бих забил в опашките ви най-острите си стрели...
Когато градският часовник удари за полунощ и изморените от дълго пътуване облаци накацат по камбанарията на църквата, за да починат малко върху блестящото ложе на златния купол – по дългите и тесни като опашки на хвърчила дворове, свили се един до друг в немотията, опрели тесни рамене от разтрепераните от старост бараки край градския площад до кирпичените колиби на сиромашката махала – излизаха петлите.
Всяка нощ в дванадесет часа петлите се събуждаха. Оправяйки измачканите от съня пера на опашките си, те кацаха върху синорите на оградите и поглеждаха към градския часовник.
– Е-хей! Та то е само дванадесет часа, бе!
– Дванадесет! Дванадесет! – съгласяваха се всички, след като на свой ред поглеждаха към часовника.
Преди пет-шест години, когато часовниковата кула още не бе построена, петлите от градчето изнасяха своя пьрви за деня концерт точно в полунощ. Издигнаха майстори кулата и часовникът започна да отмерва всеки час в пулсиращия звън на своето сърце-махало.
– Безобразие! – ядосваха се петлите. – Откъде долетя този кръгъл като домат петел със стрелки?
– Колко смешен петел със стрелки! – злорадстваха петлите. – Дори си няма човка и опашка!
– Това не е петел със стрелки, а часовник – ръмжеше кротко от ъгъла на двора кучето Рекси, което по-често се въртеше около хората. – Изобретен е от Човека, за да го буди и да отмерва времето.
– Смешно изобретение! – обаждаше се младо петле с нежен гласец. – При наличието на толкова петли, часовници да прави...
В тази забележителна за историята на градчето нощ петлите не кукуригаха. На съвещанието, проведено по петляно време, пернатият свят реши: в знак на протест срещу часовника и хората Първи петли да пеят вече не в дванадесет през нощта, а в дванадесет и половина, Втори петли да пеят не в два часа, а в един и половина, а Трети – не в четири, а в три и половина. Така хората щяха да се будят първо от часовника, после – от петлите, след това – пак от часовника, пак от петлите...
– Имало едно време един петел и една кокошка... – понеже не можеха да се отучат от навика да стават в дванадесет часа, най-старият петел – Коко, с оклюмал от времето гребен, потънали в кръпки гащи и буйни юнашки мустаци, всяка нощ до дванадесет и тридесет разказваше по една приказка. И тази нощ започна Коко, както винаги кацнал на най-високия кол от оградата и както винаги – с прегракнал глас на стар приказливец:
– Имало едно време един петел и една кокошка. Те си имали пиленце. Но не обикновено пиле, като другите, а пиле-вундеркиндче. И на пиано можело да свири, и на цигулка, и стихове пописвало, и рисувало... Малко било, но от всичко отбирало.
А съществувал такъв закон в царството на пернатите. Когато някоя живинка стане на четири месеца, завеждали я при Защитника на птиците. Всяко пиле, навършило четиримесечна възраст, казвало по едно свое желание, което Защитникът изпълнявал. На осем месеца Защитникът изпълнявал второ желание, а на дванадесет – трето, последно желание.
Растяло пилето-вундеркиндче, растяло, очертавало се като бъдещ интелигентен петел. Станало на четири месеца. Тръгнали роднини и познати, учители и съседи да го водят при Защитника. И страшно любопитствали какво ли желание ще си избере умното пиле.
Пристигнали до брега на езерото. Показал се над водата Защитникът – главата му, глава на птица; тялото му, тяло на мечка; опашката му, опашка на риба – и погледнал въпросително вундеркинда.
– Пожелай си червено гребенче! – съветвали пилето някои. – Ама много голямо и много червено да бъде!
– Пожелай си топли гащи за зимата и господарска опашка като на пауните! – съветвали го други.
– Пожелай да те научи да кукуригаш! Голямо чудо ще бъде: пиле на четири месеца, пък кукурига!
– Велики Защитнико, моето желание е...
Какво, може би ще си поиска писан клюн, с шарки, или силен глас, като кукурига, да го чуват през девет баира в десетия, или...
– ...моето желание е да мога да летя. По-бързо от ястреба, по-високо от орела...
И ахнали всички. Литнало пилето. „Хвърчащ петел ще стане!” – гордо го гледали родителите му и плачели от умиление.
Изминали четири месеца. Пилето-чудо трябвало да се яви пред Защитника, за да му съобщи второто си желание. И както преди – събрали се на брега роднини и съседи.
– Пожелай си червен гребен! – приятелски го съветвали възрастните. – Осеммесечно пиле стана, нужен ти е червен гребен.
– Пожелай си топли гащи и опашка! – съветвали го други. – Зима идва, все тъй голо ли ще ходиш?
– Време ти е да кукуригаш! – обаждали се трети.
– Велики Защитнико, желанието ми е да мога да тичам бързо. По-бързо от заека, по-стремглаво от вятъра...
Отново ахнали всички. Започнало да тича пилето, но то не било тичане като тичане, а сякаш вихрушка минавала през двора. „Бърз петел ще стане!” – гордо го гледали родителите му и се смеели щастливо...
Изминали още четири месеца. Пилето било пораснало, кокошчиците го позаглеждали и ако си имало гребен и опашка и ако можело да кукурига, щяло да мине за цял петел. Дошло време за третото желание.
– Пожелай си гребен, червен гребен! Голям петел стана, пък без гребен ходиш! – съветвали го старите.
– Пожелай си гащи и опашка, че ще ти се смеят кокошките! – съветвали го други.
– Да кукуригаш, да кукуригаш пожелай! Това е най-важното! – обаждали се трети.
– Велики Защитнико, искам да ме научиш да плувам...
И започнал да плува вундеркиндът.
Минали ден, седмица, месец минал. Пораснало пилето, станало голямо животно. Можело да лети по-високо от орела, да тича по-стремглаво от заека, да плува по-бързо от рибите, да свири на цигулка, да съчинява стихове, да рисува... Но... не можело да кукурига. А вие знаете – петел, който не кукурига, не е петел. И други кусури си имал – уж петел, пък без гребен и без опашка. И пилетата, които станали петлета, го изпъдили от обществото си:
– Що за изрод! Да е петел, не е петел, да е орел, не е орел, да е заек, не е заек, да е риба, не е риба...
Литнал изпъденият петел без гребен, литнал над родните двори и решил, че народът му е глупав. Но го видял ловец. Такава птица никога не бил срещал, затова се прицелил с пушката много внимателно...
Коко, мустакатият петел с оклюмал от времето гребен и потънали в кръпки гащи, хвърли поглед към градския часовник и заяви:
– Тук свършвам приказката за умното пиле, защото е вече дванадесет и тридесет – време е за Първи петли.
– Време е, време е! – съгласяват се останалите петли.
Когато градският часовник удари за полунощ и изморените от дълго пътуване облаци накацат по камбанарията на църквицата, за да починат върху блестящото ложе на златния купол – на земята пада невероятната сянка на камбаната, получена от голямата луна, която, както знаете, точно в полунощ свети страшно силно и изпраща най-красивите сенки – лунните, и над тази камбана – изморените облаци, набраздили челото й, като че ли това не са обикновени силуети на камбана и облаци, а прекрасни стъклени дворци, кой знае как изникнали сред тълпата от малки къщици и колибки, дворчета и градинки – излизаше Момчето.
Момчето бе най-странното хлапе, което е живяло някога някъде. То още нямаше дванадесет години. Нямаше и приятели. И родители нямаше. И играчки...
Какво имаше Момчето? Имаше една 101-годишна баба. Имаше една стаичка на върха на църковната кула, точно до голямата камбана, биеща за Коледа и за Великден. (Понеже си оставаше все тъй неизползвана от когото и да е, малкият я нарече своя стая.) Освен това Момчето имаше, какво... – най-странните играчки, с които някога някой си е играл, живи играчки, пеещи играчки..., имаше четиридесет и седем петли, които, затворени в кулата, учеше да танцуват и да смятат.
Всяка нощ в 12 часа – по времето, когато госпожите-котки с побелели от лошавина опашки и мустаци започваха нашествия към близките гнезда на врабчетата; когато събудените от стария навик пернати жители на дългите като опашки на хвърчила дворчета при сиромашката махала се подготвяха да посрещнат с песен слънцето – Момчето тръгваше на лов за петли. Вместо по цял ден да се мотаят из дворовете – и яйца не могат да снасят, и с часовниците по точност не могат да се мерят – при малкия петлите щяха да получат образование по танци и аритметика.
Къщата, в която живееха Красин и баба му (къща с едно-единствено стайче), бе поникнала в самия край на града. В стаичката си правеха компания една голяма печка, една малка масичка и един среден сандък. Бабата бе много стара баба и нямаше нито един зъб. Прекарваше по-голямата част от денонощието на печката, където припичаше бъбреците си.
Зимно време в стаичката се приютяваха на топло клепоухото им магаре Иф и конските му мухи. Иф беше крайно издръжливо магаре и въпреки че се страхуваше много от конските мухи, опитваше се да не им обръща внимание, затова Момчето много го уважаваше. А мухите също не бяха безполезни. Когато дървата свършеха и изстиналата печка затреперваше от нахлулия през комина студ, мухите започваха да жужат силно, ето така: „Ж-ж-ж-ж, ж-ж-ж, ж-ж-ж-ж, ж-ж-ж...”, и на Момчето и на бабата това жужене тъй заприличваше на диханието на пламтяща печка, че скоро се сгряваха.
Ако си имаха вкъщи дърва, бабата на Момчето бе най-щастливата баба на света. Съседите, които обичаха да надзъртат през прозореца, казваха, че простирала старите си кокали да съхнат край стената, слагала бъбреците си в бурканче с топла вода и налагала на своя кръст изкривените като разкиснати цървули керемиди, които взимала от покрива. Понякога, ако се паднело дъждовен ден и бабата наложела повечко кръста си, случвало се къщичката съвсем да прокапе, защото горе керемиди не оставали. Друг път, ако позабравела по-задълго бъбреците си в бурканчето и ако водата се била стоплила прекомерно много, имало опасност да се сварят. Така разправяха съседите, но аз много-много не вярвам на приказките им, пък и бабата като всички баби беше особено внимателна и грижлива към здравето си и никога не се случваше нито да настине от прокапалия покрив, нито бъбреците й да се сварят в бурканчето.
Когато бе в добро настроение и сънищата на лумбагото, ишиаса и гастрита не я чоплеха, а ревматизмът й се спотайваше и голямата печка мърмореше унесено, като галена котка, бабата разказваше приказки.
Красин много обичаше приказките.
С пристигането на нощта старото магаре Иф задремваше, унесено в своите магарешки сънища, а дървата догаряха. Бавно умираше огънят – препуквайки със стави, печката с въздишка изстиваше. Дървата не достигаха, а бабата усещаше как заедно с печката изстива и тялото й. Това бяха за нея най-кошмарните часове на денонощието. Внимателно се промъкваше във фурната, която по-бавно загубваше топлотата на своя пулс.
Всяка вечер Момчето чакаше бабата да влезе във фурната, за да затвори вратичката на печката след нея. После се обличаше...
Облеклото му – невероятно, такова облекло навярно не е носило нито едно момче. И панталоните, и ризата, и чорапите – измайсторени от пришити едно към друго перца от петел. С игла ли бяха съшивани перата, с лепило ли бяха лепени, трудно можеше да се отгатне. Не се знаеше и кой бе направил тези незаменими дрехи. Може би бабата, може би Момчето, може би дори магарето Иф...
След като 101-годишната баба влезе във фурната, Момчето тръгна на своя пореден лов за петли. Малко преди полунощ то се отправи към северния край на градчето. Когато приближи до Каменния стрелец, който открай време живееше в парка зад църковния двор, Момчето учтиво го поздрави:
– Здравейте, господин Каменен стрелец. Как сте със здравето?
– Здравей, Момче. Живеем някакси. Е, случва се и да ни обидят...
– Но, господин Каменен стрелец, нима някой е посмял да Ви обиди! Да? Чак сега забелязвам, че лицето Ви е издрано. Почакайте, като че ли се сещам. Това може да бъде работа само на сестрите-котки!
– Прав си, от белоопашатите пострадах. Казах им в очите какво мисля за тях и оттогава не ме оставят на мира. Всяка нощ...
– Всяка нощ?
– Да!
– Към колко часа?
– Точно в дванадесет. Когато часовникът на кулата удари...
Момчето се замисли. Сестрите-котки заслужаваха наказание.
– Имам едно предложение, господин Каменен стрелец, едно чудесно предложение. Ако сменим местата си – аз да взема щита и бронята Ви и да застана на пиедестала, а Вие да се скриете в храстите – ще стане страшен номер. Така ще насоля гърбините на сестричките, че вече няма да припарят насам. Трябва само да си направя лък, защото Вашият е много тежък. Останалото е лесно...
За няколко минути лъкът бе готов. Красин облече бронята на стрелеца, закри се с щита му и хвана оръжието. Ето го – на мястото на паметника, който се скри в храстите...
Удари 12. Пристъпвайки тихо зад зелените си прожекторни погледи, на площада се показаха сестрите-котки.
– Привет, плашило! – каза едната. – Нямали да ни разкритикуваш пак? Или си разбрал поуката от острите ни нокти?
– Посъветвал си врабчетата да строят гнездата си на камбанарията – каза втората, – а ние се уверихме, че месото на петлите е по-вкусно от месото на врабчетата...
– Хмяу, плашило! – каза първата и тръгна по черната сянка към петльовите двори.
– Хмяу, плашило, глупаво и страхливо! – повтори втората.
Със смайваща бързина лъкът бе опънат и литнаха две стрели. Котките се обърнаха, учудени от свистенето, и когато направиха още по крачка само, в ужас разбраха, че опашките им са забодени за земята.
– Добър вечер, госпожи! Както виждате, не съм чак толкова глупав и чак толкова страхлив – тръгна към тях Момчето. – А сега да си уредиме сметките...
Настръхнаха сестрите. Единственият човек в града, от когото се страхуваха и който много пъти бе осквернявал свещените им тела с прашки и камъни, беше Момчето. Какво ли наказание ще им наложи след престъпената заповед да не ловят петли! Настръхнаха сестрите, заподскачаха като луди, дано се освободят. Хвърлят се напред, а опашките им ги дърпат обратно, и отново се хвърлят напред...
Успяха да се отскубнат!
С два скока прескочиха сянката на камбанарията и изчезнаха. На земята, притиснати от двете остри стрели на Момчето, останаха котешките опашки. Откъснати...
---------------
Красимир Георгиев
„ПОСЛАННИК ПЕТУШИНЫХ ГРЕБНЕЙ”
Роман рассказ о змеях, драконах и других чудовищах
Перевод: Николай Штирман
Часть первая
ГЛАВА ПЕРВАЯ, В КОТОРОЙ МЫ УЗНАЁМ О НЕКОЕМ ПЕТУХЕ КОКЕ,
РАССКАЗЫВАЮЩЕМ ИСТОРИЮ УМНОГО ЦЫПЛЁНКА,
И О НЕКОЕМ МАЛЬЧИКЕ КРАСИНЕ, ПЕРЕСТАВШЕМ БОЯТЬСЯ ТЕМНОТЫ
Когда городские часы пробили полночь и усталые от долгого путешествия облака присели на крутом шпиле маленькой церкви, чтобы отдохнуть на кровати сверкающих золотом куполов, – На площади окруженной дрожащими от старости зданиями магазина игрушек, ратуши, павильона заполненного препарированными животными, и палатки директора цирка "Молния" г-н Эго Буша – выходили кошки. Они были пожилые дамы белые с указанием возраста и усами. Ветер ещё помнит, как они как-то ночью поцарапали лицо у памятника Стрелку, который испокон веков стережёт укромный уголок парка, расположенный за церковным двором. Стрелок был из камня. И лук был каменный. Но его сердце – самое большое и честное сердце, которое может иметь стрелок. Он возмущался, когда ночью, стало тихо после ее с зелеными глазами проектора, леди-кошки рвались спать на деревьях или под карнизом дома воробьев.
– Воробьи поняли, что это кошки – сказал он. – И теперь будут строить свои гнезда на вершине колокольни, где кошки не смогут добраться до них.
– Пугало! – Прошипели сёстры. – Ты учишь их уму разуму!
– Был бы я во плоти! – Вздохнул стрелок. – Вам бы надо запомнить, злые кошки. Я приготовил для вас самые острые стрелы...
Когда городские часы пробили полночь и уставшие от долгих странствий облака поселились в крутой колокольне церкви, чтобы подремать на кровати сверкающих золотых куполов – длинных и узких как хвосты воздушных змеев, свернувшись вместе в своей бедности, где заложены старые казармы возле главной площади города, до землянок самого бедного района – выходили петухи.
Каждый вечер в 12,00 петухи просыпались. Поправляли помятые от сна перья хвоста, они взлетали на забор и смотрели на городские часы.
– E-эй! Так что это только двенадцать часов!
– Двенадцать! Двенадцать! – Все соглашались с тем, посмотрев на часы.
Пять или шесть лет назад, когда башня с часами была еще не построена, петухи городка давали свой первый концерт точно в полночь. Мастера построили башню и часы стали каждый час издавать пульсирующий звук своего сердца – маятника.
– Безобразие! – Злились петухи. – Откуда прилетел этот круглый, как помидор петух стрелка?
– Как смешон петух стрелка! – Злорадствовали петухи. – Даже не имеет ни клюва, ни хвоста!
– Это не петух стрелка – прорычала тихо в углу двора собака Рекс, которая часто вращалась среди людей. – Это изобретение человека, которое будит его и измеряет время.
– Смешное изобретение! – заносчиво сказал молодой петух с нежным голосом. – При наличии такого количества петухов, изобретать часы...
В этой замечательной истории города не кричали петухи ночью. На заседании всех видов птиц, состоявшемся по петушиному времени, в знак протеста против часов, было решено петь для людей не в 12 ночи, а в 12,30, Второй раз петь не в два часа, а в 1,30, а в третий – не в четыре, а в три с половиной. Таким образом, люди просыпаются первый раз по часам, потом – от петухов, потом – опять по часам, снова от петухов...
– Были петухи и куры... – которые не могли забыть привычку петь в двенадцать часов. Старейших петух – Коко с упавшим от старости гребнем, в лоскутных штанах и пышными героическими усами, каждую ночь до 12,30 рассказывает истории. И сегодня вечером, Коко начал, как всегда сидя на самом высоком колу забора и как всегда – хриплым голосом старого болтуна:
– Жили были петух и курица и были у них цыплята. Но, не обычные цыплята, цыплята – вундеркинды. Они могли играть на скрипке и фортепиано, могли писать и рисовать... От всей выборки их было немного.
И был такой закон в царстве пернатых. Когда любые из них достигают четырёхмесячного возраста, их возглавляет Защитник птиц. Первое желание любой курицы, достигшей этого возраста исполняет Защитник. В восемь месяцев защитник выполнит второе желание, и в двенадцать – третье и последнее желание.
Растёт цыплёнок-вундеркинд растёт и превращается в интеллектуального петуха. Пройдёт четыре месяца. Собираются семьи родственников и друзей, учителей и соседей, чтобы решить за кем сохранить Защитника. И ужасно любопытно, как выбирают умную курицу.
Идут к берегу озера. Появляется над водой Защитник – у него голова птицы, тело медведя, хвост рыбы. Он вопросительно посмотрит на вундеркинда.
– Пожелай красный гребень! – советовали курице одни. – Но очень большой и очень красный, чтобы был!
– Пожелай шорты на зиму и хвост как у павлина! – Советовали ей другие.
– Пожелай чтобы научил тебя каркать! Великое чудо будет: курица в четыре месяца, ворона!
– Великий защитник, мое желание...
Может быть пожелать расписанный узорами клюв или громкий голос ворона, чтобы его могли слышать за девятью холмами или за десятью…
– ...Я хотел бы летать. Быстрее, чем ястреб, выше, чем орел...
И все ахнули. „Летающим петухом станет”, – с гордостью смотрели на него родители и плакали от волнения.
В следующие четыре месяца курица вундеркинд должна была появиться перед защитником, сказать ему второе желание. И, как и раньше – собрались на берегу родственники и соседи.
– Пожелай красный гребень! – Настаивали пожилые люди. – Ты восьмимесячная курица, тебе нужен красный гребень.
– Пожелай шорты и хвост! – советовали другие. – Скоро зима, а ты еще голый , о чём ты думаешь?
– Самое время, чтобы стать вороной! – кричали третьи.
– Великий защитник, мое желание, чтобы я мог бегать быстро. Быстрее зайца, быстрее ветра...
Опять все ахнули. „Быстрым петухом станет”, – с гордостью смотрели на него родители и счастливо улыбались...
Прошло еще четыре месяца. Цыпленок вырос, настало время в третьего желания.
– Пожелай гребень, красный гребень! Ты уже взрослый петух и у тебя должен быть гребень! – советовали ему старшие.
– Пожелай бриджи и хвост, иначе над тобою будут смеяться куры! – советовали другие.
– Чтобы стать вороной, вороной! Это самое главное! – кричали третьи.
– Великий защитник, я хочу, чтобы ты научил меня плавать...
И поплыл вундеркинд.
Прошел день, неделя, месяц прошел. Выросший цыплёнок превратился в большое животное. Оно могло летать выше, чем орел, бегать быстрее, чем заяц, плавать быстрее, чем рыбы, играть на скрипке, сочинять стихи, рисовать... но... оно не ворона. И, конечно же, – петух который не кукарекает, не петух. И другие недостатки – якобы петух, но не причёсывается и не имеет хвоста. Нормальные птенцы становятся петухами, он не был нормальным и поэтому был изгнан из своего общества:
– Какой урод! Петух, не петух, орел, не орел, кролик, не кролик, рыба, не рыба...
И полетел петух без гребня прочь, пролетел над домашним садом и решил, что его люди были глупы. Но тут он увидел охотника. Увидев редкостную птицу, охотник стал прицеливаться в неё из ружья...
Коко пригладил усы, гребень, удалил пятна на трусиках, бросил взгляд на городские часы и сказал:
– Пора заканчивать рассказ про умных кур, потому что уже 12,30 – время выхода первых петухов.
– Время, время! – Согласились с ним другие петухи.
Когда городские часы пробили полночь и уставшие в течение длительных странствий облака поселились в крутой колокольне маленькой церкви, чтобы отдохнуть на ложе из сверкающих золотом куполов – на землю упала невероятная тень колокола, образовавшаяся из-за большой Луны, которая, как вы знаете, в полночь горит ужасно ярко и создаёт самые красивые тени – луну и над колоколом – усталые облака бороздили лоб; как будто это не обычные колокола силуэты и облака, а великолепные стеклянные дворцы, так или иначе появились среди маленьких домиков и хижин, дворцы и сады – и из них выходил мальчик.
Мальчик был самый странный парень, который когда-либо жил на свете. Ему не было еще двенадцати лет. Он не имел никаких друзей. И родители не были. И игрушки...
Что было у мальчика? Была 101-летняя бабушка. Был небольшой зал на вершине церковной башни, рядом с большим колоколом, звонившем на Рождество и Пасху. (В остальные дни им никто не пользовался, мальчик считал этот зал своей маленько родиной.) Кроме того, у мальчика были, ещё... – странные игрушки с которыми кто либо когда то играл, живые игрушки, поющие игрушки..., было сорок семь петухов, которые были закрыты в башне, учились танцевать и думать.
Каждый вечер в 12,00 – время, когда дамы-белые кошки начинали привычные нашествия на близлежащие гнезда воробьев, когда просыпались по старой привычке пернатые жители беднейшего района и в длинных очередях готовились к выполнению Песни Солнца – мальчик намеревался поохотиться на петуха. Вместо того чтобы весь день торчать в судах – и яйца не могут заложить, и часы в точности не могут быть измерены – у петухов получить бы образование в танце и арифметике.
Дом, в котором жил Красин и его бабушка (дом с одной комнатой) был расположен на краю города. В своей комнате большая компания делает печь, маленький стол и небольшое оконце. Бабушка была очень старая и беззубая. Она проводила большую часть дня на печи, отогревая свои почки.
В зимнее время в теплой комнате находится ещё вислоухий осёл по имени Иф и его слепни. Это был очень сильный осел хотя и боялся слепней, пытаясь игнорировать их. Мальчик присматривал за ним. И мухи были также не бесполезны. Когда дрова прогорали, и через печную трубу проникал в комнату холод, дрожа от холода, мухи начинали гудеть громко, как это: „Ж-ж-ж-ж, ж-ж-ж, ж-ж-ж-ж, ж-ж-ж...”, и бабушка мальчика, услышав шум, подбрасывала в печь дрова.
Если у бабушки мальчика были дрова, она была самой счастливой бабушкой в мире. Сосед, который любил подглядывать в окно, говорил, что старуха чтобы высушить свои кости, простирала их вдоль стены, чтобы согреть свои почки клала их в кастрюлю и ставила её на плиту. Иногда, если был дождливый день, крыша дома начала протекать и плита гасла. В других случаях, вода с давно забытыми почками в кастрюле чрезмерно нагревалась и даже закипала. Так говорил сосед, но я не очень верю в эти истории, чтобы бабушка как и все бабушки не была особенно осторожна и внимательна к своему здоровью и чтобы случались простуды от капели с крыши или чтобы почки кипели в кастрюле.
Когда она была в хорошем настроении и мысли о прострелах, ишиасе и гастрите не донимали её и ревматизм ее отступал, когда она лежала на большой печи, бабушка любила рассказывать сказки.
Красин любил сказки.
С приходом ночи старый осёл Иф задремал, погрузился в свои сны осел и дрова прогорели. Медленно умирал огонь, и плита задышала прохладой. И бабушка чувствовала как с печью охлаждается ее тело. Начинались ее наиболее кошмарные часы. Тогда она тайком пряталась в духовке, которая медленно теряла тепло.
Каждую ночь мальчик ждал, когда бабушка войдёт в духовку и дверь за ней закроется. Тогда он одевался...
Его платье – удивительно, такой наряд, вероятно, не был мужской одеждой. И брюки, и рубашка и носки – изготовлены из сшитых друг с другом перьев петуха. Иглой ли были сшиты вместе перья или склеены, трудно было угадать. Мы не знаем, кто сделал эту необычную одежду. Может быть, бабушка, может быть, мальчик, может быть, даже осел Иф...
После того, как 101-летняя бабушка пошла в духовку, мальчик снова начал свою охоту на петухов. Незадолго до полуночи, затем отправился к северу от города. Когда он приблизился к каменному лучнику, который всегда жил в парке за церковным двором, мальчик вежливо поздоровался с ним:
– Здравствуйте, мистер Каменный стрелок. Как здоровье?
– Эй, парень. Жить как-то. Ну, бывает, обижают нас...
– Но, мистер Каменный стрелок, никто не посмеет оскорбить вас! Что? Только сейчас я заметил, что ваше лицо чешется. Подождите, сказал он, подумав. Это может быть работа только сестёр кошек!
– Вы правы, белохвостые больно царапаются. Я сказал им, что я думаю о них и они с тех пор не оставляют меня в покое. Каждую ночь...
– Каждую ночь?
– Да!
– В котором часу?
– Точно в двенадцать. Когда часы пробьют на башне...
Мальчик задумался. Сестры-кошки заслуживают наказания.
– У меня есть предложение, г-н Каменный стрелок, одно чудесное предложение. Если вы измените своё место – я беру щит и доспехи, и стану на пьедестале, а вы спрячетесь в кустах – наступит страшный номер. Эти сестры кошки после этого, больше не будут безобразничать здесь. Вы просто должны сделать лук вместо вашего тяжёлого оружия. Остальное просто...
Через несколько минут лук был готов. Красин облёкся в одежды стрелка, закрылся своим щитом и взял пистолет. Стрелок же спрятался в кустах...
Пробило 12. Зеленые глаза проектора показали, мягко ступающих сестёр кошек.
– Здравствуй, чучело! – Сказала одна из них. – Ты не будешь критиковать нас снова? Или ты снова познакомишься с нашими острыми когтями?
– Он сказал, что его воробьи строят свои гнезда на колокольне – сказал второй, – и мы убедились, что мясные петухи вкуснее, чем мясо воробьев...
– Мяу, чучело! – Сказал первый и направил свою черную тень на Петушиный двор.
– Мяу, пугало, трусливое и глупое! – Повторил второй.
С ошеломляющей скоростью в них полетели две стрелы. Кошки испуганно обернулся на свист, и когда они сделали шаг, в ужасе поняли, что их хвосты лежат на земле.
– Добрый вечер, дамы! Как вы можете видеть, я не настолько глуп и не так труслив – остановил их мальчик. – Теперь вы получили по счетам...
Испугались сестры. Единственный человек в городе, которого они боялись, мальчик. Какое наказание им будет за преступную попытку ловить петухов! Перепуганные сёстры метались как сумасшедшие. В два прыжка они скрылись в тени колокольни. На земле, пришпиленные острыми стрелами мальчика, остались два кошачьих хвоста.
--- --- ---