Така си крачим – често към умората
и влизаме във дневните аритмии.
Със себе си тъй често спорим,
а вечер уморени някак стихваме.
Тогава почват да болят очите
и да тежат крайъгълните камъни.
Преравяме по памет думи скрити
и чувствата си дневно позабравени.
Все по-рехави настъпват нощите.
Луните им в безмълвие се стичат.
Пресмятаме последните си козове,
а тъмното боли, дори не пита.
И все така будуваме до ранно утро,
в което топло е единствено кафето,
преливаме от празното във пусто,
броим какво от вчера ни е взето.
Съвсем за кратко пулсът е ритмичен,
навън поредната аритмия ни чака.
И този ден ще се изниже прозаичен.
До вечерта, в която ще се сгушим някак.