Навярно сбърках пак вратата.
Но влязох. Повика ме с душата.
Приседнах до прозореца отворен.
Бях непознатата със светлината.
Прибрах крилата и зачаках
да ме научиш да стъпвам по земята.
Усмихнах се, подадох си ръката.
И как ти вярвах, Боже, как повярвах,
че топла, мека, силна е земята ти!
Очи затворих, отворих си душата,
отпих от чаша, пълна със очакване.
Ти – непознат... Аз – припозната...
Разхождаше се мълчаливо из душата ми.
Когато мръкна и очите си отворих,
разбрах че пак сме само аз, прозорецът
и мойта грешка – пред вратата ти.
Но и крилата ми...
Весела ЙОСИФОВА
2013 г.