Виновността е кръст човешки,
препъване във хиляди въпроси,
зад които хвръкват низ от грешки
и се забиват в теб като откоси.
А пътят и е нощен и мастилено индигов.
Болят от взиране зениците.
Да го извървиш все нещо не достига,
по него изкълвани са трошиците.
Тогава съмването се оказва трудно,
кратерът на раните – дълбок.
Приведено небе – съвсем безлунно,
превръща те на виновността във роб.
Пълзи тъга, в деня пролазва,
способна да те свие на кравай.
Човекът е способен сам да се наказва
и във началото да вижда само край.
Способен е да съди и да се осъжда,
със съвестта безсмислено да спори,
със мах един лъчите да пропъжда,
стена да вдигне пред просторите
и да вали порой в очите му,
следите на солта да го изгарят,
а някъде от ъгъла мечтите му,
като жигосване да парят.
Виновността е кръст човешки,
а дяволско умението да вменяваме.
Защо ни е да палим после свещи,
щом можем да посягаме на храмове?