ЧРД
Далече съм от тебе и не мога
в най-светлия ти ден да те прегърна.
Какво ти подарих, освен тревога –
кървящ от болка стих, във вик превърнат.
Изгубих се в пустинните миражи,
а търсех пътя, водещ към брега ти.
Да, точно днес, аз исках да преграждам
лагуната ти с песен, но рогати
пресякоха пътеките ми с огън,
нозете ми изгризаха до кости,
изтръгнаха езика, да не мога
от Бог за тебе слънце да изпрося.
Наздраве, моя Есен, отдалече!
Дарявам ти последната си вяра.
От другите обичан и отречен,
не стигна ли до теб, съм при... гробаря.