Когато утрото ми се усмихне
и казваш – „нека е добро”,
пожари нощни в мене стихват
и всичко вече някак е било.
Когато вечерта ми потъмнее
и казваш – „нека лека е нощта”,
камбана друга в мене пее,
и друга става нощната тъга.
Когато дните ми помръкнат
и в твоя глас звучи усмивка,
горчилката им не предъвквам,
денят ми не изглежда сивкав.
Когато почнеш да тъгуваш,
обичта ми става само ласка,
знам как в себе си зимуваш,
как студът на зимата те драска.
Когато мислиш, че ме няма,
а аз съм толкова наблизо,
тишината ми не е за двама
и не искам в нея ти да слизаш.
Когато миговете са усещане
и в тях е тиха топлина,
знаем в нас, че срещат се
ти и аз, и обичта…