По бреговете си на самотата
живея като чайка, камък, мида.
Сред приливи и отливи се мятам
ту в залив тих, ту в поход към Колхида.
Любовен спомен с бриза лек долита,
по плажовете младостта ми тича.
Раздели после боцкат ми петите,
към дъното ме мъката повлича.
И неведнъж в изпитаните мрежи
улавям родни амфори със слава.
Но в мен проплаква мисъл безнадеждна,
че вражата ескадра приближава.
Безсилна с морските вълни въздишам,
линеят бреговете ми богати.
И чувствам се безродна и излишна -
изгубила платната си фрегата.
Изтича времето ми.Древен пясък,
тъгата неусетно ме превзема.
И всекидневния безсмислен крясък
със мъдростта на камъка приемам.
И нищо, че житейският ми флагман
не винаги лети с попътен вятър -
в съдбовните маршрути пак ще плавам
към свойте брегове на самотата.