Текст с продолжением.
* По текста се нанасят допълнения и промени.
Бесове и Богове
Глава (първа*)
1.
Той беше младеж с блестящи очи. Той беше добро момче и може би вярваше в това, което му говоря. Той беше добър приятел в този побеснял край на безумци. Той беше висок колкото мен, имаше красиво лице, носеше удобни европейски дрехи, каквито тук почти никой не обличаше. Понякога ме дразнеше неговото спокойствие. Но може би това бе защитна реакция? Той живееше дълго време в това градче и може би беше намерил във външното спокойствие своето спасение. Защото един ден той щеше да напусне този град – и той искаше да дочака този ден. Той беше пришълец. От този вид скитници, тръгнали из света да пишат книги – за хората и за бога, за тяхната вяра и величие, и падение. За тяхното величие и падение. Беше дошъл в този град на кръстове и на разпънати и бе останал… Познавах го добре. И знаех, че с нищо не ме заплашва. Защото бях разбрал неговото битие и възприел неговото мислене – защото бяхме приятели… Днес той дойде при мен, за да послуша орган. Той бе дошъл при своя приятел – органиста. Още първия ден, когато пристигнахме с Риса, той дойде при мен. Дойде да слуша музика, защото аз свирех на орган, и свирех така, както никой друг не можеше в този град. В това градче на катедрали и величие… Щях да му покажа зануляването. Той трябваше да знае това. Защото той беше пришълец и бе пристигнал в този край заради кръстовете, бога и разпънатите, обичах го, защото той бе пришълец от спокойствието и беше останал тук – в чуждия град, защото беше момче с блестящи очи.
- Аз вярвам в бога! – казах, а той потрепна. Свирех на орган и въздухът, който дишахме, вибрираше. Беше вече ден, светът отново се бе родил и дебелите цветни стъкла на прозорците на храма пречупваха първите лъчи. Отново стоварих пръсти върху клавишите. – Казват, че бог е навсякъде. В мене и в този камък, и в слънцето…
Аз станах, приближих до статуята на Исус, коленичих.
-Човекът трябва да е добър! Аз вярвам в бога на доброто. А Бог е само формула за начина да си творец, да си умен, фантастичен, гениален!
- Това е твой бог - неуверено отвърна младежът и очите му отново заблестяха.
- Вярата ми в Бог е активно, постоянно, изключително самовнушение, вглъбяване и вдъхновение, изостряне на мисълта до крайна степен, на мозъка – до последен неврон. Вяра в себе си.
- Но ти се поклони на Исус, ти целуна кръста…- каза младежът с блестящите очи.
Аз бавно закрачих през дългия коридор, синият мрамор закънтя под стъпките ми. Той тръгна след мене. Влязохме в една ниша – в тъмнината – врата, обкована и обгорена.
- Бъде ми гост! – поставих две потъмнели от годините чаши. И запалих още една свещ, налях. Виното беше много студено, червено.
- Аз не съм суеверен. Музиката е изкуство, органът – божество. А катедралите със своите катакомби и образи, ритуалът и тайнството са безценен паметник на миналото. Моят Бог – това е формула на истината, на развитието и доброто. Моята вяра – средство за самовнушение. Резултатът – това е гениалността. А маската – надигнах тежкия златен кръст с образа на Исус и го целунах – маската ми е необходима, за да се приравня до тях и да ги разбера. Да ги разбера! Наздраве… Вселената, безкрайната – това е съвкупността на елементите на обективната реалност, независима от субекта… Времето има едно направление, две посоки и безброй много измерения… Средство за големи пространствени преходи е зануляване на самото пространство… Аз постигнах това. Наздраве!...
- Зануляване на пространството? – промърмори младежът.
Той започна да разглежда металната чаша, от която пиеше.
- Не мога да повярвам… че си успял… - каза съвсем тихо.
Бавно положих длани върху кръста.
- Наричат го още хиперпространствен преход, нулево транспортиране,
подпространствен преход…
- Зная това – каза младежът.
- Разбира се, моята енергия е ограничена… Затова и резултатът е нищожен…
- Разстоянието ли?
- Да.
- Ти използваш за това своята енергия?
- А после се чувствам като пребит…
- Успял си чрез самовнушение?
- Досещаш се. – засмях се.- Трябва да ти кажа, че все още обмислям нещата… Имаш ли сили да стоиш неподвижен, часове наред, непрекъснато, много, безкрайно, с една мисъл само, до лудост, до ужас – неподвижен…
- Всеки път? – извика момчето.
Отново се засмях.
- Не, разбира се – аз свикнах вече… Но, по-точно – чрез съсредоточаване.
Самовнушението е необходимо преди това – за настройка, за желание, увереност и
спокойствие, за непримиримост към другите и безпощадност към себе си, за доброта… Другото е по-трудно… Много…
- Добре – каза тихо младежът. – Покажи ми това…
- Разбираш ли какъв е моят Бог?
- Но се пази… каза той след като помълча. - Има хора, които ще закрещят срещу твоя Бог. А слугите им ще те разкъсат на парчета и ще ги стъпчат. Те ще поискат да те погубят и ще побързат…
„ Милият! Казва ми го сякаш аз не го знам!”
- Наздраве! – усмихнах се аз.
2.
Момчето с блестящите очи си отиде към девет часа. Останах сам в стаичката. Беше топла утрин. Беше топло в стаичката. Светлината с мъка се процеждаше през тъмнооцветените стъкла. В полумрака на килията огромният кръст изглеждаше страшно. Стоях коленичил до масичката. Кръстът беше позлатен. Исус излъчваше зеленикаво сияние, светлина, ореол, искрене, мъгла…
Беше неправдоподобна лекотата, с която постигнах това!
През вратата към коридора не можех да изляза, тя дори не се забелязваше в мъглата. Стената и вратата изчезнаха. Пред очите ми се раздвижиха някакси, размазаха се и запулсираха. Загубиха очертанията си. Превърнаха се в млечнобяла каша, сияние! Бледозеленикава светлина в стаята, искрящ облак. И ако се опитах да достигна вратата, аз рискувах също да изчезна. Да пропадна в пукнатина във времето или дявол знае какво! Пукнатина във времето. Дяволска въртележка. Сияние… Това беше ново и може би поне толкова значително, колкото „зануляването”…
Стоях, коленичил до масичката, помислих си, че позата на Буда за съсредоточаване е по-удобна…
И изведнъж стените възвърнаха нормалните си измерения. – беше се появила Риса…в стаята! Тя тихичко затвори вратата след себе си! Приближи до мен. Тихо заговори.
- Моля те…
Тя докосна ръката ми. В очите й заблестяха сълзи.
- Опомни се…
Тя се задави, опита се да ме целуне и заплака.
- Остави тези… неща… Изведи ме оттук… Когато пристигнахме, още първия ден ти каза… че щом аз поискам…
Тя като дете стисна ръката ми и ме поведе в тъмния коридор. Плахо издигна поглед към лицето ми.
Ясно ми беше, че е много изплашена…Искаше ми се тя да разбира по-добре това, което се опитвах да направя и да вярва повече, да е по-спокойна, но си давах сметка, че много често самият аз не разбирах добре това, което се случва и всеки миг можеше да има изненади…
- Зверче лошо! – прошепнах й игриво на ухото и лекичко я ухапах. – Зверко, почакай още съвсем мъничко, моля те…
3.
Опомних се в стаичката пред свещника…
Бях поискал да се озова тук и за миг пронизал пространството между тъмния коридор, където ме бе извела Риса, и стаичката, където все още горяха свещите… Знаех, че винаги мога да постигна това. Бях използвал за „прехода” енергията на тялото си. И сега се чувствах уморен…
… Стаичката съществуваше – в нормалните си измерения. Внимателно огледах стената. Но нямаше белези. И въздухът бе същият като преди. Както винаги.
„Това стана едновременно с влизането на Риса. Изчезна… Защо!...” – помислих си.
Беше точно дванадесет часът.
4.
Излязох от стаичката и я заключих. В готическата тъмнина – кръстосващи се коридори и стени. Излязох на улицата.
Беше полунощ. Отгоре забиха камбани. Риса ме чакаше. До огромна каменна колона в сумрачния коридор. Изглеждаше съвсем дребничка пред многотонната маса на сградата колоната, потрепваше от студа.
- Късно е – казах тихо. – Хайде да спим.
Очите й заблестяха диво…
Живеехме в стара двуетажна къща, която бях наел от собственика за пет седмици. Тя беше само на три минути път от катедралата.
Риса докосна ръката ми.
След половин час ние лежахме вече един до друг и светът за нас бе съсредоточен в едно единствено нещо…
5.
Събудих се в четири. Риса кротко спеше, с полуотворени очи, с потрепващи устни, едва доловимо топло дихание, лек полъх на вятър добър… Знаеш ли колко добри очи тя имаше?... Виждал ли си очите й?... Беше студено, внимателно отметнах завивката… тихо отворих вратата… спуснах се по мраморната стълба…
Факли раздираха мрака на свежата предутрин. Факли осветяваха изкривените човешки фигури.
Мъже и жени с голи ръце и гърди, и крака. Мъже и жени голи до лудост! Мъже и жени с разголени тела и боси… Те се струпваха и притискаха. Полуживи – полузадушени… Кръстове – железни, триметрови, заплашващи. Восъчни фигури с вледеняващи очи.
Група жени. Заплющяха бичове! И тръни! Те яростно се хвърлиха една към друга. На куп, на кълбо. Подивелите женски тела в безумство се сгърчиха и сплетоха. Разнесе се истеричен смях.
Женската кръв беше сигнал. Телата се люшнаха и споиха.
А когато музика на орган прозвуча над площада, тълпата притихна.
Тръгнахме…
Водачът – висок мускулест мъж с дълга смолиста брада – носеше с цяло тяло Исусовия кръст, огъваше се под тежестта.
Тълпата се повлече по прашната улица. Дочуваше се хъркане. Плясък на голи крака. Дрънчене на железа…
Разсъмваше се.
Когато достигна склона, тълпата запълзя по височината на скалистия бряг. Океанът бучеше. Тътен, вихър, заплаха.
И цяла вечност вървяхме. Трудно се виждаше – очите слепваха от умора и пот. Трудно се дишаше. А хората по средата на колоната се задушаваха вече. А краката непоносимо боляха. Краката започнаха да кървят. Когато се заизкачвахме към пещерата, по каменистия път се проточи широка следа от кървави стъпки… Процепът.
Навлязохме…
Беше влажно и студено подземие. А факлите догаряха вече. И само неравномерен плясък на стъпки и хриптене изпълваха мрака. Хората залитаха. И острите ръбове на скалите разрязваха ръцете им. Някакъв кръст с трясък се строполи на земята и безумен писък на болка и ужас смрази тишината. Повдигнаха го и със скриптене го повлякоха по калния под…
Една висока бронзова фигура се озова пред мене. Гола. Дори красива в своята голота. Кожата й блестеше. Съвсем гладка, излъчваща пурпурна топлина. Заби нокти в гърдите ми. Тя имаше хищни горящи очи и с дива, конвулсивна сила се притисна в мен, и страстно, до кръв започна да хапе лицето ми, и в умопомрачение застърга с нокти гърба и раменете ми. Протегнах ръка…
Когато излезе на светло, тълпата с мъка се движеше… Някои се свлякоха на земята от изтощение, изпускайки тежките кръстове и кукли, които с мъка влачеха до този момент, върху заобикалящите ги хора. „Господи…Гос…”
6.
И в един миг някой неистово изкряка, истерично изпищяха и изведнъж отпред блесна ярка светлина. Водачът залитна немощно, после той подскочи. Отдели се от земята, издигна се. И със странно изпънато тяло полетя нагоре. Към слънцето. Около него засия дъгата, а кръстът отначало бе все още там, в ръцете му, но изглежда той не издържа защото ръцете му се отпуснаха безволево и кръстът шумно падна на земята – щеше да падне върху тълпата и да смаже някои хора, но сякаш силен вятър го подухна, тежкият метален кръст направи дъга при движението си надолу и падна точно там, където нямаше хора.
После водачът изчезна във въздуха. За миг се разпръсна без остатък в пространството. Изчезна…
В безумство тълпата се люшна. Останах сам пред кръста – леко огънат, издълбал малка яма при падането, наполовина потънал в земята.
Бях смъртно уморен. Сякаш бях „занулявал”… Откъм океана задуха студен вятър.
7.
С мъка успях да се завърна в градчето. Едва се движех. Беше страшна и непоносима, непонятна умора, която изведнъж ме бе завладяла пред кръста, пред кръста огънат и наполовина потънал в земята. И през целия обратен път земята се тресеше пред очите ми. Привечер бях у дома.
Риса ме очакваше.
Аз влязох в стаята. Краката ми бяха изпръскани с кръв, почернели от прах, изтичаше и моята кръв. Трябваше да се изкъпя. А кожената дреха, с която излязох сутринта, навярно бе изпаднала някъде по пътя. Въздухът в стаичката на Риса ми се стори необикновено горещ, сух, плътен, тежък, безвкусен…
Риса плачеше.
Тя плачеше горчиво, свила се в голямото старо кресло.
- Риса, скъпа!... – прошепнах и я погалих – не искам да плачеш… прости ми, моля те!... – лекичко я целунах под брадичката. А после дълго целувах разкошната й светла коса. Влажните от сълзи очи, нослето й, малките й ръце…
Целувах ръцете й, които така удивително топло можеха да прегръщат… Очите й бяха поразяващо зелени, никога не съм виждал други такива очи, дори морето не може да бъде толкова зелено…
- Ще заминем…- прошепнах. – Още днес…
Разроших косите й. Знаеш ли колко меки коси има тя?...
- Усмихни се, моля те! Зверче! – казах й тихо.
Внимателно я взех върху себе си, изтрих сълзите й. Погалих с пръсти устните й. Те бяха побелели, сякаш от солта на нейните сълзи. А косата й този път ми се стори подлудяващо прекрасна. Бялата й кожа беше толкова трептящо-топла! И тази неповторима извивка между устата и нослето, сърдито потрепващото чудесно ръбче… И още много, много дълго я целувах…
- Имаш чудесни устни. Усмихни се, хайде! Иначе… никъде няма да идем. В никакъв случай…
8.
Вратата изтрещя и зейна. В стаята се втурнаха петима. Голи до кръста. В юмруците им – оловни кръстове... Това щях да го осмисля няколко секунди по-късно. В този първи миг на първо място щеше да се включи и играе рефлексът. На разбитата врата бяха нужни около две-три секунди, за да се разпаднат и разлетят дъските, време, през което погледът ми успя да фиксира няколкото скупчени и мърдащи на прага сенки, готвещи се да нахълтат.
– Изчадие на Сатаната! - изкрещя някой. Разбитата врата с грохот се посипа на каменните плочи. Крясъкът се вряза като острие в сърцата ни, усетих как Риса подскочи в ръцете ми, очите й се разшириха, в този момент тя не успя да реагира, дори звук не можа да издаде, гърлото й се бе свило, застина като парализирана, не дишаше. За миг и аз изтръпнах, но само за миг, нямах време за това, не можех да си го позволя…
Това бяха мускулести млади мъже – членове на ордена – в този момент те гледаха с жестоки очи.
- Той е! – просъска злобно някой. – Да бъдем милостиви към него! И неговата лъжлива вяра!
Нямах време дори само да се замисля откъде бе изтекла информация, която бе подразнила Ордена. Вече с няколко човека бях разговарял на тази тема. Знаех, че имат съгледвачи навсякъде. Но и аз не бях взимал досега никакви предпазни мерки. Нито ден не се бях притеснявал, не ме интересуваше, не се бях съобразявал с тях, не се страхувах и не се предпазвах – и ето сега резултатът. Или пък… може би имаше друга причина? Но сега нямах време да мисля за това – в мозъка ми проблеснаха само няколко светкавични асоциации, чийто резултат беше един – защита, трябваше да ги спра, и тъй като те бяха петима, трябваше да ги спра категорично, по най-бруталния начин. Трябваше да опазя Риса. Напълно. Беше само един бърз проблясък, вълната на изненадата мигом се превърна в енергиен взрив, от който подскочих.
- Бог ще го упъти! Към доброта и истина! И неговите приятели!... – спокойно изрече друг. Гласът му се пречупи в циничен смях. – Бог желае това! Унищожение! – неистово изкрещя той.
Риса извика. С длани закрих лицето й. Тялото й се огъна треперещо в ръцете ми.
Парчетата на вратата още подскачаха по плочника, единият беше изкрещял, краката им се бяха вдигнали, за да преминат прага. Стояха скупчени един зад друг, бутайки се, замахнали с кръстовидните си боксове, в този миг те бяха на път да се изсипят в стаята през отвора на вратата както мръсен поток през фуния би потекъл в кристалночиста вода.
Бяха дошли петима. Не защото са се опасявали, че ако са само трима ще им се измъкна. Това беше церемония на жертвоприношение. Беше им наредено да изтръгнат злото, да накажат изчадието адово. Но те не изпълняваха по принуда. В очите им гореше фанатичното желание да изпълнят своето призвание. Нещо повече, в този кратък миг успях да усетя в техните лица извратеното удоволствие от предстоящото насилие.
Само че информацията им не беше пълна. Имаше една тайна, която с никого не бях споделял. Тайна по-скоро с технически характер, която не касаеше нито Бога, нито „зануляването”, нито измеренията на пространството и времето. Лична тайна, която не се отнасяше нито до науката ми, нито до религията им.
Тази тайна беше свързана с познанието колко бързо и лесно едно човешко тяло, едно човешко същество може да бъде съкрушено или унищожено. Само с един удар смъртта можеше да бъде призована, само с едно докосване парализата можеше да настъпи завинаги. Тези мускулести едри фанатизирани мъже дори представа нямаха колко крехки и уязвими бяха техните тела. Бяха минали години, но системата, която тогава бяхме разработили на Изток, беше врязала, отпечатала ефектите си в дълбините на съзнанието ми, във всеки мускул кост, нерв, клетка и неврон. Системата беше предвидила такова обучение, следите от което да не изветряват за година-две, а да остават докато е нужно. Системата беше изчистена. Това не беше спорт или каприз, не беше мода или бизнес. Системата не беше само показност или традиция, не беше резултат на кланови амбиции или административно задължение. Системата бе предназначена да изтръгне максимума на възможностите на човешката динамика. Системата бе предназначена да убива, когато това е нужно. Динамиката на реакцията и движенията съчетаваше отклоняването и блокирането с едновременното крайно поразяване, а поразяването можеше да бъде само еднократно. Не се допускаше поправка и довършване, нямаше време за повторни действия. Единственият удар бе избягващият или блокиращ еднократен удар на окончателното поражение. Системата, на която бях един от основателите, не предполагаше реакция за сплашване или само за възпиране. Не предполагаше излишни действия, движения и празни мигове. Тази тайна пазех съкровено, откакто през последните години бях започнал да бродя из светове, от които нямах страх, но знаех че съвсем не бяха безопасни.
Първите двама, които се опитаха да влязат, вече бяха на каменния под. Те дори не се гърчеха. Не ги убих, но ги парализирах. Щяха да останат така поне два месеца. Тялото на третия отскочи от удара ми назад и повали другите двама. Те вече се измъкваха мудно изпод тежката му маса от мускули и кости, успяха да го изтъркалят настрани и се надигаха бавно. Успях да видя, че погледите им сега бяха недоумяващи, изражението им се бе стопило и сменило, съчетани злоба, животински страх и изненада. Но те бяха предварително като дрогирани и очевидно нямаха контрол над волята си, за да спрат. Щяха да ми скочат и вече ги виждах как и те ще се търкалят в коридора, когато чух, че се раздаде тропот. Тичащи крака по каменния под на коридора. Крясъците се стичаха от двете страни на вратата, отекваха стъпки на десетки хора.
- Изчадието адово! Изчадието адово! – крясъците се разнасяха вече съвсем наблизо. Тропотът изпълваше коридора от двете страни на стаята ни като някакъв плътен мътен поток, устремен в отходна тръба.
Не бяха само петимата. Стичаше се цяла тълпа. Можех да се врежа в тях, да си направя път и да изляза и напусна. Но нямаше как това да стане заедно с Риса, без тя да пострада. Теоретично бе възможно, но рискът беше толкова съществен, че не можех да го допусна. Вероятността да пострада беше много голяма. А дори един сляп, случаен удар с оловен кръст тя не би издържала.
Свалих още трима, но други двама успяха да нахълтат в стаята. Един от тях се опита да скочи към Риса. Деляха ме от него три крачки само, но той вече бе надигнал ръката си към нея, за да замахне с оловния бокс. Хвърлих се към тях като в басейн с вода, пронизах „водата”, усетих хрущенето на чупещия се гръбнак на нападателя. Прегърнах Риса и я вдигнах. Нямаше друг изход. Вече нямах време. С периферията на погледа си следях движенията на нахлуващите в стаята. Отчитах всеки милиметър на промяната на техните позиции. Нямах време. Трябваше да се измъкваме. Веднага. Трябваше да я преместя отвън, да я прехвърля, да ги прескочим. Не беше нужно да се концентрирам, енергията ми бе вече взривена, а волята изострена. Беше нужен само последният импулс на онова зърно вътре в мен, което отключваше крайния етап, последния миг на трансформацията, отваряше портала за Прехода. Плътно обгърнах рамената й. Напрегнах волята си. Насочих мислено енергията на моята тъкан, на моята кръв… Мислено деформирах пространството. Д е ф о р м и р а х… В последния миг видях как нападателите се спускаха към нас… замахвайки с кръстовете… ръмжейки… обезумели при мисълта за убийство… нечовешки втренчени… С длани закрих лицето й. Тялото й се огъна треперещо в ръцете ми. Всичко това се бе случило за броени секунди. Е да, аз можех да скоча срещу тях, да ги посрещна и да ги смажа, това не би ме затруднило, можех да ги изхвърля навън и да разбия мръсните им морди, да ги смажа… Но дори един сляп, случаен удар с оловен кръст Риса едва ли би издържала… Насочих воля и енергия и деформирах. Деформирах пространството.
Опомних се пред машината. Сякаш не бе минал и миг, до преди това бяхме в стаята, а сега изплувах като от млечнобяла каша, мъглата се стече около мен, разпръсна се и изчезна. Държах Риса в ръцете си, беше се сгушила примряла, бяхме на площадката пред моя земнолет. Отворих бързо вратичката на машината и внимателно я положих на креслото. Наведох се и я целунах. Риса изглежда бе припаднала. Тя трепна и се събуди./
9.
- Риса, днес трябва да е топъл ден и слънцето днес трябва да е по-светло от вчера! – казах й тихо. – Само да не плачеш! – скарах й се аз.
Изгряваха последните звезди в лятната нощ.
Когато се опомни, Риса започна да трепери от възбуда…
Потеглихме. Земнолетът стоеше в задното дворче на къщата. Подкарах по тесните улички, беше тъмно, към полунощ, включих фаровете, откъм катедралата долетяха звуци на камбани.
А после, когато тя се посъвзе, започна странно да ме гледа.
- Преди ти не беше такъв – промълви тя. – Болен ли си?
Погледнах устните й. "Тя съвсем си няма представа какъв съм бил преди", помислих си. Просто сега за първи път тя беше свидетел на някакъв Преход. Все още не можех да й обяснявам всичко, не бе готова, нямаше да разбере. Нито щеше да ме разбере, нито да повярва. Иначи, бях говорил с нея доста пъти, бях и обяснявал едно-друго, но тя си нямаше дори далечна представа за общата схема на събитията. Един ден със сигурност щях да се опитам да й обясня.
Понечих да хвана ръката й. Риса се отдръпна.
- Какво се случи? Кои бяха тези?... – гласът и още трепереше. – Ужасно! Това беше ужасно!
И последните постройки на градчето останаха зад нас. Колата се устреми по обширната извънградска улица.
- Как направи това? Как го правиш? – Риса се беше втренчила в мен, отдръпнала се в другия край на седалката.
- Ако можех да ти дам рационално обяснение на „зануляването”… - подхванах аз и спрях. – Нека после да поговорим, остави ме малко да си почина, малко съм изморен.
През задното стъкло на машината блеснаха силни фарове, те бързо започнаха да се приближават. Някой се опитваше да ни настигне. Странен вой се разнесе зад нас. Това бяха сирените на отрядите за сигурност на Ордена.
- Ах, тези невероятни кретени!- не се сдържах аз. – Защо така си го търсят!
Превключих режима на земнолета и машината се отлепи от платното. Направи една плавна дъга и се отправи на север. Градчето изчезна в тъмнината някъде долу зад нас. Включих на автоматичен полет и отпуснах облегалката на креслото.
В кабината се възцари мълчание, само моторът на земнолета леко жужеше, а датчиците на таблото пред мен от време навреме прещракаха и издаваха лек мелодичен звук. Бях се отпуснал, но усещах, че Риса ме наблюдава и очаква нещо да й кажа. Искаше разяснения за ситуацията, в която току що беше участник. И която за малко можеше да й струва живота. Чудех се откъде да подхвана, макар че много пъти досега бяхме имали разговори по тези теми. Погледнах я, беше се свила на креслото и ме гледаше очакващо.
- Говорили сме много пъти за това – подех предпазливо. – Толкова пъти съм ти говорил по принцип за медитацията като основа и начало на Пътя, за огромната ни вътрешна енергия, за последния импулс пред портала към Прехода. Знаеш също, че самото „зануляване” на пространството го получих по емпиричен път, малко ми е трудно сега да ти дам точно обяснение.
- Ти май не разбираш защо точно сега така те питам и настоявам.
- Не, наистина, сега не е моментът за такива разговори. Може би защото си възбудена, за малко можеше да загинем, може би защото самата ти участва в Преход, за първи път го направихзаедно с теб, досега дори не беше присъствала когато аз го правех...
- И да и не... Не е точно тази причината, има нещо друго. Затова опитай, опитай да ми обясниш – настояваше тя задъхано.
- Хайде опитай! - Усетих нещо леко заядливо в интонацията й. Сякаш имаше да ми каже нещо, но изчакваше. - Толкова пъти досега съм те карала да ми обясниш малко повече и ти все отлагаш. Все ми казваш, че още нещо трябва да провериш, още нещо искаш да проучиш и чак тогава да говорим… Хайде, опитай сега... И ... защо пак ми говориш за „зануляването” на пространството? Какво зануляване? Нямаше никакво зануляване! Ние просто си излязохме навън! Беше нещо съвсем друго…
10.
В първия момент не реагирах на думите й, бях замислен за много други неща едновременно. Продължих в духа на мислите си, докато още не бях асимилирал онова, което тя току що ми бе казала.
- Досега не съм говорил с теб за някои подробности, но тук са намесени много неща, квантовата физика, структурата на Реалността, минималният интервал в ритъма на времето, минималните елементи в структурата на пространството... Хайде да поговорим по-късно.
- Какво зануляване! – викна Риса. – Нямаше никакво зануляване! Не ме ли чуваш?
Тя млъкна, чак сега започнах да осмислям думите й.
- Какво говориш? - гледах я. - Не се ядосвай! Всичко вече мина, успокой се. - беше много развълнувана и видимо нервирана. Следствие на преживяното напрежение.
- Какво! Ти ми кажи, ти ми обясни! От седмици говориш за това "зануляване", сега също за това ми говориш, знам по принцип за какво става въпрос, знам за какво ми говориш, знам по принцип какво имаш предвид, но...
Тя ме погледна втренчено, сякаш проучваше моята реакция.
- Нали знаеш, че те обичам? – рече тихо. - Много те обичам.
- И аз много те обичам... Добре, успокой се и ми кажи. Кажи ми всичко, какво те притеснява?
Тя помълча малко и накрая каза:
- Просто нямаше никакво зануляване. Ние си излязохме. Ти просто ме изнесе навън на ръце.
Гледах я и обмислях думите й. Изражението й бе вече спокойно, но гласът й бе заглъхнал.
- Нещо ти стана, нещо се промени, лицето ти се промени... Лицето ти беше вцепенено, а всички там сякаш се вкамениха! Самата аз усетих, че заспивам, не можех да помръдна, ти ме носеше. Лицето ти беше пребледняло, направо почти посиняваше. Аз бях като парализирана. А другите бяха като статуи.
- За какво говориш? – думите й не ме бяха изненадали, напоследък бях обмислял всякакви възможни варианти за реакции, имаше по принцип различни възможности... но сега май се бях разсеял и не бях схванал веднага какво точно ми казваше, докато се чудех какво да й говоря от областта на квантовите бариери, структурата на пространството и ритъма на времето. – Какво говориш? Обясни подробно. Кой се вкаменил? Нападателите ли? Какво точно си видяла? Те ли бяха като статуи?
- Да, те замръзнаха. Ти ме изнесе. Минахме между тях.
- Така ли... Ти това ли видя?... А това, което аз видях ... Преди самото „зануляване” те нахълтваха в стаята, един от тях за малко щеше да те удари с кръста си и да ти разбие главата, когато го повалих веднага, пречупих му гръбнака, нямаше друга възможност, след това те взех в ръце и направихме Прехода. После се оказахме пред земнолета.
- Всичко това и аз го помня. Така беше докато ме хвана, онзи се прекърши пред мен и се строполи на земята, ти ме вдигна, но след това... после беще различно.
Риса ме гледаше замислено и явно обмисляше как да продължи.
- При мен не стана така както ти разказваш. Беше различно. Случи се съвсем друго. Ти просто обиколи около тях и ме изнесе през коридора. После не помня. Събудих се в машината.
Анализирах и осмислях казаното от нея. Изглежда беше свързано с възприятията й преди самото „зануляване”. Вероятно мозъкът й си е изработил алтернативна визуализация, за да преодолее псевдошока от прехода. Беше си въобразила, че не е имало "зануляване" и Преход, а съм я изнесъл на ръце навън.
- Искаш да кажеш, че… ти си загубила представа за нещата чак в коридора, че си спомняш как те нося между тях от стаята през коридора?
- А докато ме изнасяше си правеше път, те се бяха скупчили пред вратата, ти ги блъскаше и правеше път. Отхвърляше ги с ритници, те падаха един върху друг, а ти преминаваше върху телата им, катереше се върху тях и продължаваше по коридора.
- Риса, това е някаква твоя халюцинация, това е някаква представа, която твоето съзнание е изработило по време на Прехода. Вероятно е ефект при „зануляването”. Странно, че при мен не се получават такива вторични ефекти, визуализации и интерпретации…
- Не знам. Беше съвсем реално! Макар да усещах нещо странно, нещо ме успиваше, заспивах, сякаш някакви пипала бяха влезли в главата ми и опипваха мозъка ми, усещах как някакво вцепенение ме завладяваше все повече…
Риса замълча.
- Знаеш ли, малко ми е трудно да го обяснявам. Дори сега като ти казвам това си давам сметка, че спомените ми са съвсем смътни. Имам спомен, че тогава в този момент не осмислях какво се случва. Но ето, че сега ми се явява тази обща картина. И знам, че всичко, което ти казвам беше съвсем реално, беше действително. Да, същевременно съм сигурна, че това се случи реално.
- Знаеш, че сънищата и визуализациите могат да изглеждат съвсем реални и да оставят усещането за реално изживени ситуации. Неслучайно при медитация можеш да навлезеш в такова алтернативно състояние, което не се различава от действително преживени ситуации. По-точно казано – от практически изживени ситуации… защото ставащото в съзнанието при медитация също е „действително”.
- Не беше сън – гласът й беше настоятелен. – Все пак, мога да усетя кога едно положение е сън и визуализация.
- Не винаги може да се усети – възразих аз. – Всъщност, би трябвало да е възможно постигането на това умение, но става с доста специализирана практика. Не знам доколко ти можеш да разграничиш, особено ако това е някакъв допълнителен ефект с визуализации и халюцинации при Прехода на „зануляването”.
- А ти се движеше като автомат, беше се втренчил и очите ти не помръдваха. Тези до нас бяха като замръзнали. Когато ме изнесе в коридора ти ги блъскаше и те падаха като гипсирани на пода. И още нещо… Тогава в края на коридора, някакви, които все още се блъскаха един в друг и се промъкваха към нас, при появяването ни се вцепениха и застинаха неподвижни. Ти ги отхвърляше настрани и ме изнесе навън.
- Риса, знаеш, че досега винаги съм „занулявал” само аз. Винаги съм правил Прехода самичък, защото все още не знаем какви са рисковете и опасностите при Прехода. Никога не бих га направил заедно с теб, не бих те въвлякъл в това, не бит рискувал… Съжалявам. Съжалявам, че те поставих в тази ситуация. Мисля, че успявам да предвиждам нещата, но ето, че все още допускам големи грешки. Не бих те подложил на този риск, макар че аз вече много пъти съм минавал безпроблемно Прехода. Обаче… нямаше друг начин. За малко можеше да се случи непоправимото. Цялата им армия се беше струпала в коридора, беше цяла тълпа. Иначе… при мен досега не е имало ефекти на визуализации. Но нормално е визуализацията да е свързана с някоя непосредствено преживяна ситуация. Това е и принципът при спонтанно моделираните сънища –когато се окажеш в съня си в някоя непреодолима и опасна за живота ти ситуация, съзнанието ти творчески я моделира и намира изход – в океана, в който потъваш изведнъж се появява лодка, или усещаш дъното и стъпала, пропадайки в пропаст, усещаш че политаш плавно и много други варианти.
- Не знам – промърмори Риса. – Според мен ти просто ги хипнотизира и парализира по някакъв начин.
- Мислиш, че е станало това… Звучи почти толкова невероятно, колкото и самото ни „зануляване”. След толкова медитативни практики и експерименти…
- Всъщност, досега при „зануляване” и Преход никога не си викал страничен наблюдател. И аз самата никога досега не съм присъствала когато ти сам го правиш!
След малко тя възкликна:
- А тогава лицето ти така нечовешки побледня. Посиня лицето ти. Изплаших се много…
- Халюцинация, зверко… Вторичен ефект на "зануляването", мозъкът изработва автовизуализация, запълваща липсващото време на Прехода.
Но Риса продължаваше без да обръща внимание на обяснението.
– А аз мислех, че ти просто не знаеш. Мислиш си, че "зануляваш" и правиш Преход, а всъщност имаш силата да ги хипнотизираш и парализираш. Не знаеш, може би… - говореше бързо тя. – Но аз се досетих. И ето това ще ти кажа… Бях развълнувана, може би прекалено много… прости ми, че ти говоря така глупаво… бях плакала преди това… и когато ти дойде… а после другите… не бях на себе си… Всичко у мен вибрираше… И може би затова този път мисълта ти не ми повлия… А може да има и друга причина... Може ти на мен да не можеш да ми повлияваш... Не, не е това, нали сутринта те видях как се стопи пред мен когато "занули" и направи Прехода от коридора обратно до килията... Значи съм била прекалено превъзбудена... Не знам... Има някаква причина, но аз те видях... Видях. Видях всичко, което се случи… и тогава разбрах… не се сърди!... Моля те!... Лицето ти стана страшно! А те сякаш се вкамениха, замислиха се за нещо… Застинаха… Замръзнаха…
После усетих, че ме понасяш на ръце. Ти обиколи около тях и ме изнесе през открехнатата врата… А те бяха като статуи… Ти ме носеше, дълго ме носеше, а лицето ти бе почти посиняло, мъртвешко, или на мен така ми се струваше, и ти гледаше някъде далече пред себе си, и се движеше като автомат, и ръцете ти – с които ме носеше – бяха безчувствени… така си мисля, като на сън… през коридора… на улицата… Когато отвори вратата на машината, каменната маска се смъкна от лицето ти…
- Скъпа, когато "прескочихме" и те сложих в креслото ти беше припаднала, чак тогава се събуди. Няма как да си видяла как те нося дотам.
- Така ти си мислиш, сигурно самият ти изпадаш в нещо като транс когато всичко това се случва, ти явно си създаваш представа, съответстваща на "зануляване" и Преход.
- Значи ти така видя нещата? - хванах я за ръката и я придърпах къмз мен. - Добре, миличка, сега само се успокой. Успокой се и всичко ще се оправи.
Последните постройки на градчето останаха там някъде зад гърба ни, нашето механично "конче" с тихичко жужене направи плавна дъга към извънградската магистрала и започна да се спуска надолу.
*** ***
Бесове и богове (работното заглавие е поставено на 17.12.2012)
Написано в периода 1975-76 г.
Препечатвам в оригинал на части (някои допълнения или бележки, които не мога да не маркирам, в предварителен порядък, поставям в скоби и с инициалите "е.т."). Този оригинален текст допълнително ще бъде преработен и доразвит. Оригинал от 1975-76 г.
Откъс
1./
Разказът на Старика
Той беше младеж с блестящи очи. Той беше добро момче и може би вярваше в това, което му говоря. Той беше добър приятел в този побеснял край на безумци. Той беше висок колкото мен, имаше красиво лице, носеше удобни европейски дрехи, каквито тук почти никой не обличаше. Понякога ме дразнеше неговото спокойствие. Но може би това бе защитна реакция? Той живееше дълго време в това градче и може би беше намерил във външното спокойствие своето спасение. Защото един ден той щеше да напусне този град – и той искаше да дочака този ден. Той беше пришълец. От този вид скитници, тръгнали из света да пишат книги – за хората и за бога, за тяхната вяра и величие, и падение. За тяхното величие и падение. Беше дошъл в този град на кръстове и на разпънати и бе останал… Познавах го добре. И знаех, че с нищо не ме заплашва. Защото бях разбрал неговото битие и възприел неговото мислене – защото бяхме приятели… Днес той дойде при мен, за да послуша орган. Той бе дошъл при своя приятел – органиста. Още първия ден, когато пристигнахме с Риса, той дойде при мен. Дойде да слуша музика, защото аз свирех на орган, и свирех така, както никой друг не можеше в този град. В това градче на катедрали и величие… Щях да му покажа зануляването. Той трябваше да знае това. Защото той беше пришълец и бе пристигнал в този край заради кръстовете, бога и разпънатите, обичах го, защото той бе пришълец от спокойствието и беше останал тук – в чуждия град, защото беше момче с блестящи очи.
- Аз вярвам в бога! – казах, а той потрепна. Свирех на орган и въздухът, който дишахме, вибрираше. Беше вече ден, светът отново се бе родил и дебелите цветни стъкла на прозорците на храма пречупваха първите лъчи. Отново стоварих пръсти върху клавишите. – Казват, че бог е навсякъде. В мене и в този камък, и в слънцето…
Аз станах, приближих до статуята на Исус, коленичих.
-Човекът трябва да е добър! Аз вярвам в бога на доброто. А Бог е само формула за начина да си творец, да си умен, фантастичен, гениален!
- Това е твой бог - неуверено отвърна младежът и очите му отново заблестяха.
- Вярата ми в Бог е активно, постоянно, изключително самовнушение, вглъбяване и вдъхновение, изостряне на мисълта до крайна степен, на мозъка – до последен неврон. Вяра в себе си.
- Но ти се поклони на Исус, ти целуна кръста…- каза младежът с блестящите очи.
Аз бавно закрачих през дългия коридор, синият мрамор закънтя под стъпките ми. Той тръгна след мене. Влязохме в една ниша – в тъмнината – врата, обкована и обгорена.
- Бъде ми гост! – поставих две потъмнели от годините чаши. И запалих още една свещ, налях. Виното беше много студено, червено.
- Аз не съм суеверен. Музиката е изкуство, органът – божество. А катедралите със своите катакомби и образи, ритуалът и тайнството са безценен паметник на миналото. Моят Бог – това е формула на истината, на развитието и доброто. Моята вяра – средство за самовнушение. Резултатът – това е гениалността. А маската – надигнах тежкия златен кръст с образа на Исус и го целунах – маската ми е необходима, за да се приравня до тях и да ги разбера. Да ги разбера! Наздраве… Вселената, безкрайната – това е съвкупността на елементите на обективната реалност, независима от субекта… Времето има едно направление, две посоки и безброй много измерения… Средство за големи пространствени преходи е зануляване на самото пространство… Аз постигнах това. Наздраве!...
- Зануляване на пространството? – промърмори младежът.
Той започна да разглежда металната чаша, от която пиеше.
- Не мога да повярвам… че си успял… - каза съвсем тихо.
Бавно положих длани върху кръста.
- Наричат го още хиперпространствен преход, нулево транспортиране,
подпространствен преход…
- Зная това – каза младежът.
- Разбира се, моята енергия е ограничена… Затова и резултатът е нищожен…
- Разстоянието ли?
- Да.
- Ти използваш за това своята енергия?
- А после се чувствам като пребит…
- Успял си чрез самовнушение?
- Досещаш се. – засмях се.- Трябва да ти кажа, че все още обмислям нещата… Имаш ли сили да стоиш неподвижен, часове наред, непрекъснато, много, безкрайно, с една мисъл само, до лудост, до ужас – неподвижен…
- Всеки път? – извика момчето.
Отново се засмях.
- Не, разбира се – аз свикнах вече… Но, по-точно – чрез съсредоточаване.
Самовнушението е необходимо преди това – за настройка, за желание, увереност и
спокойствие, за непримиримост към другите и безпощадност към себе си, за доброта… Другото е по-трудно… Много…
- Добре – каза тихо младежът. – Покажи ми това…
- Разбираш ли какъв е моят Бог?
- Но се пази… каза той след като помълча. - Има хора, които ще закрещят срещу твоя Бог. А слугите им ще те разкъсат на парчета и ще ги стъпчат. Те ще поискат да те погубят и ще побързат…
- Наздраве! – усмихнах се аз.
(е.т. - Екстра-текст: „ Милият! Казва ми го сякаш аз не го знам!”)
/16.12.2012 г. Следва продължение./
Момчето с блестящите очи си отиде към девет /?/ часа. Останах сам в стаичката. Беше топла утрин. Беше топло в стаичката. Светлината с мъка се процеждаше през тъмнооцветените стъкла. В полумрака /е.т.-на килията/ огромният кръст изглеждаше страшно. Стоях коленичил до масичката. Кръстът беше позлатен. Исус излъчваше зеленикаво сияние, светлина, ореол, искрене, мъгла…
Беше неправдоподобна лекотата, с която постигнах това!
През вратата към коридора не можех да изляза, тя дори не се забелязваше в мъглата. Стената и вратата изчезнаха. Пред очите ми се раздвижиха някакси, размазаха се и запулсираха. Загубиха очертанията си. Превърнаха се в млечнобяла каша, сияние! Бледозеленикава светлина в стаята, искрящ облак. И ако се опитах да достигна вратата, аз рискувах също да изчезна. Да пропадна в пукнатина във времето или дявол знае какво! Пукнатина във времето. Дяволска въртележка. Сияние… Това беше ново и може би поне толкова значително, колкото „зануляването”…
Стоях, коленичил до масичката, помислих си, че позата на Буда за съсредоточаване е по-удобна…
И изведнъж стените възвърнаха нормалните си измерения. – беше се появила Риса…в стаята! Тя тихичко затвори вратата след себе си! Приближи до мен. Тихо заговори.
- Моля те…
Тя докосна ръката ми. В очите й забелязах (е.т. - заблестяха) сълзи.
- Опомни се…
Тя се задави, опита се да ме целуне и заплака.
- Остави тези… неща… Изведи ме оттук… Когато пристигнахме, още първия ден ти каза… че щом аз поискам…
Тя като дете стисна ръката ми и ме поведе в тъмния коридор. Плахо издигна поглед към лицето ми.
*** (за допълване; Екстра-текст: „Ясно ми беше, че е много изплашена…Искаше ми се тя да разбира по-добре това, което се опитвах да направя и да вярва повече, да е по-спокойна, но си давах сметка, че много често самият аз не разбирах добре това, което се случва и всеки миг можеше да има изненади…”) ***
/е.т.-?/ - Зверче лошо! – прошепнах й (е.т.- игриво) на ухото (и лекичко я ухапах.) – (Зверко), почакай още съвсем мъничко, моля те…
Опомних се в стаичката пред свещника…
Бях поискал да се озова тук и за миг пронизал пространството между тъмния коридор, където ме бе извела Риса, и стаичката, където все още горяха свещите… Знаех, че винаги мога да постигна това. Бях използвал за „прехода” енергията на тялото си. И сега се чувствах уморен…
… Стаичката съществуваше – в нормалните си измерения. Внимателно огледах стената. Но нямаше белези. И въздухът бе същият като преди. Както винаги.
„Това стана едновременно с влизането на Риса. Изчезна… Защо!...” – помислих си.
Беше точно дванадесет (е.т.-?) часът.
Излязох от стаичката и я заключих. В готическата тъмнина – кръстосващи се коридори и стени. /?/ Излязох на улицата.
Беше полунощ. Отгоре забиха камбани. Риса ме чакаше. До огромна каменна колона /е.т. - в сумрачния коридор/. Изглеждаше съвсем дребничка пред многотонната маса на сградата /колоната/, потрепваше от студа.
- Късно е – казах тихо. – Хайде да спим.
/е.т.-?/ (Очите й заблестяха диво…)
Живеехме в стара двуетажна къща, която бях наел от собственика за пет седмици. Тя беше само на три минути път от катедралата.
Риса докосна ръката ми.
/е.т.?/ (След половин час ние лежахме вече един до друг и светът за нас бе съсредоточен в едно единствено нещо…)
Събудих се в четири. Риса кротко спеше, с полуотворени очи, с потрепващи устни, едва доловимо топло дихание, лек полъх на вятър добър… Знаеш ли колко добри очи тя имаше?... Виждал ли си очите й?... Беше студено, внимателно отметнах завивката… тихо отворих вратата… спуснах се по мраморната стълба…
Факли раздираха мрака на свежата предутрин. Факли осветяваха изкривените човешки фигури.
/17.12.2012 г. Следва продължение./
Мъже и жени с голи ръце и гърди, и крака. Мъже и жени голи до лудост! Мъже и жени с разголени тела и боси… Те се струпваха и притискаха. Полуживи – полузадушени… Кръстове – железни, триметрови, заплашващи. Восъчни фигури с вледеняващи очи.
Група жени. Заплющяха бичове! И тръни! Те яростно се хвърлиха една към друга. На куп, на кълбо. Подивелите женски тела в безумство се сгърчиха и сплетоха. Разнесе се истеричен смях.
Женската кръв беше сигнал. Телата се люшнаха и споиха.
А когато музика на орган прозвуча над площада, тълпата притихна.
Тръгнахме…
Водачът – висок мускулест мъж с дълга смолиста брада – носеше с цяло тяло Исусовия кръст, огъваше се под тежестта.
Тълпата се повлече по прашната улица. Дочуваше се хъркане. Плясък на голи крака. Дрънчене на железа…
Разсъмваше се.
Когато достигна склона, тълпата запълзя по височината на скалистия бряг. Океанът бучеше. Тътен, вихър, заплаха.
И цяла вечност вървяхме. Трудно се виждаше – очите слепваха от умора и пот. Трудно се дишаше. А хората по средата на колоната се задушаваха вече. А краката непоносимо боляха. Краката започнаха да кървят. Когато се заизкачвахме към пещерата, по каменистия път се проточи широка следа от кървави стъпки… Процепът.
Навлязохме…
Беше влажно и студено подземие. А факлите догаряха вече. И само неравномерен плясък на стъпки и хриптене изпълваха мрака. Хората залитаха. И острите ръбове на скалите разрязваха ръцете им. Някакъв кръст с трясък се строполи на земята и безумен писък на болка и ужас смрази тишината. Повдигнаха го и със скриптене го повлякоха по калния под…
Една висока бронзова фигура се озова пред мене. Гола. Дори красива в своята голота. Кожата й блестеше. Съвсем гладка, излъчваща пурпурна топлина. /е.т.-?/ Заби нокти в гърдите ми. Тя имаше хищни горящи очи и с дива, конвулсивна сила се притисна в мен, и страстно, до кръв започна да хапе лицето ми, и в умопомрачение застърга с нокти гърба и раменете ми. Протегнах ръка…/е.т.-?/
Когато излезе на светло, тълпата с мъка се движеше… Някои се свлякоха на земята от изтощение, изпускайки тежките кръстове и кукли, които с мъка влачеха до този момент, върху заобикалящите ги хора. „Господи…Гос…”
…………
И в един миг някой неистово изкряка, истерично изпищяха и изведнъж отпред блесна ярка светлина. Водачът залитна немощно, после той подскочи. Отдели се от земята, издигна се. И със странно изпънато тяло полетя нагоре.
/19.12.2012 г. Следва продължение./
Към слънцето. Около него засия дъгата, а кръстът отначало бе все още там, в ръцете му, но изглежда той не издържа защото ръцете му се отпуснаха безволево и кръстът шумно падна на земята – щеше да падне върху тълпата и да смаже някои хора, но сякаш силен вятър го подухна, тежкият метален кръст направи дъга при движението си надолу и падна точно там, където нямаше хора.
После водачът изчезна във въздуха. За миг се разпръсна без остатък в пространството. Изчезна…
В безумство тълпата се люшна. Останах сам пред кръста – леко огънат, издълбал малка яма при падането, наполовина потънал в земята.
Бях смъртно уморен. Сякаш бях „занулявал”… Откъм океана задуха студен вятър.
С мъка успях да се завърна в градчето. Едва се движех. Беше страшна и непоносима, непонятна умора, която изведнъж ме бе завладяла пред кръста, пред кръста огънат и наполовина потънал в земята. И през целия обратен път земята се тресеше пред очите ми. Привечер бях у дома.
Риса ме очакваше.
Аз влязох в стаята. Краката ми бяха изпръскани с кръв, почернели от прах, изтичаше и моята кръв. Трябваше да се изкъпя. А кожената дреха, с която излязох сутринта, навярно бе изпаднала някъде по пътя. Въздухът в стаичката на Риса ми се стори необикновено горещ, сух, плътен, тежък, безвкусен…
Риса плачеше.
Тя плачеше горчиво, свила се в голямото старо кресло.
- Риса, скъпа!... – прошепнах и я погалих – не искам да плачеш… прости ми, моля те!... – лекичко я целунах под брадичката. А после дълго целувах разкошната й светла коса. Влажните от сълзи очи, нослето й, малките й ръце…
Целувах ръцете й, които така удивително топло можеха да прегръщат… Очите й бяха поразяващо зелени, никога не съм виждал други такива очи, дори морето не може да бъде толкова зелено…
- Ще заминем…- прошепнах. – Още днес…
Разроших косите й. Знаеш ли колко меки коси има тя?...
- Усмихни се, моля те! Зверче! – казах й тихо.
Внимателно я взех върху себе си, изтрих сълзите й. Погалих с пръсти устните й. Те бяха побелели, сякаш от солта на нейните сълзи. А косата й този път ми се стори подлудяващо прекрасна. Бялата й кожа беше толкова трептящо-топла! И тази неповторима извивка между устата и нослето, сърдито потрепващото чудесно ръбче… И още много, много дълго я целувах…
- Имаш чудесни устни. Усмихни се, хайде! Иначе… никъде няма да идем. В никакъв случай…
Вратата изтрещя и зейна. В стаята се втурнаха петима. Голи до кръста. В юмруците им – оловни кръстове.
/Е.т. – Изчадие на Сатаната! - изкрещя някой. Разбитата врата с грохот се посипа на каменните плочи. Крясъкът се вряза като острие в сърцата ни, усетих как Риса подскочи в ръцете ми, очите й се разшириха, в този момент тя не успя да реагира, дори звук не можа да издаде, гърлото й се бе свило, застина като парализирана, не дишаше. За миг и аз изтръпнах, но само за миг, нямах време за това, не можех да си го позволя…/
Това бяха мускулести млади мъже – членове на ордена – в този момент те гледаха с жестоки очи.
- Той е! – просъска злобно някой. – Да бъдем милостиви към него! И неговата лъжлива вяра!
/Е.т. - Нямах време дори само да се замисля откъде бе изтекла информация, която бе подразнила Ордена. Вече с няколко човека бях разговарял на тази тема. Знаех, че имат съгледвачи навсякъде. Но и аз не бях взимал досега никакви предпазни мерки. Нито ден не се бях притеснявал, не ме интересуваше, не се бях съобразявал с тях, не се страхувах и не се предпазвах – и ето сега резултатът. Или пък… може би имаше друга причина? Но сега нямах време да мисля за това – в мозъка ми проблеснаха само няколко светкавични асоциации, чийто резултат беше един – защита, трябваше да ги спра, и тъй като те бяха петима, трябваше да ги спра категорично, по най-бруталния начин. Трябваше да опазя Риса. Напълно. Беше само един бърз проблясък, вълната на изненадата мигом се превърна в енергиен взрив, от който подскочих./
- Бог ще го упъти! Към доброта и истина! И неговите приятели!... – спокойно изрече друг. Гласът му се пречупи в циничен смях. – Бог желае това! Унищожение! – неистово изкрещя той.
*** ***
/? Е.т. (за анулиране 1975-76) /
Риса извика. С длани закрих лицето й. Тялото й се огъна треперещо в ръцете ми.
В последния миг видях как нападателите се спуснаха към нас… замахвайки с кръстовете… ръмжейки… обезумели при мисълта за убийство… нечовешки втренчени…
Плътно обгърнах рамената й. Напрегнах волята си. Насочих мислено енергията на моята тъкан, на моята кръв… Мислено деформирах пространството. Д е ф о р м и р а х…
Това се случи в продължение на секунди. Е да, аз можех да скоча срещу тях, да ги посрещна и да ги смажа, това не би ме затруднило, можех да ги изхвърля навън и да разбия мръсните им морди, да ги смажа… Но дори един сляп, случаен удар с оловен кръст Риса едва ли би издържала…
........
Опомних се пред машината. Риса се бе сгушила примряла в ръцете ми. Отворих вратичката /Е.т. – на земнолета/ и внимателно я настаних, наведох се и я целунах топло./? Е.т. (за анулиране 1975-76) /
*** ***
/Е.т. – Парчетата на вратата още подскачаха по плочника, единият беше изкрещял, краката им се бяха вдигнали, за да преминат прага. Стояха скупчени един зад друг, бутайки се, замахнали с кръстовидните си боксове, в този миг те бяха на път да се изсипят в стаята през отвора на вратата както мръсен поток през фуния би потекъл в кристалночиста вода.
Бяха дошли петима. Не защото са се опасявали, че ако са само трима ще им се измъкна. Това беше церемония на жертвоприношение. Беше им наредено да изтръгнат злото, да накажат изчадието адово. Но те не изпълняваха по принуда. В очите им гореше фанатичното желание да изпълнят своето призвание. Нещо повече, в този кратък миг успях да усетя в техните лица извратеното удоволствие от предстоящото насилие.
Само че информацията им не беше пълна. Имаше една тайна, която с никого не бях споделял. Тайна по-скоро с технически характер, която не касаеше нито Бога, нито „зануляването”, нито измеренията на пространството и времето. Лична тайна, която не се отнасяше нито до науката ми, нито до религията им.
Тази тайна беше свързана с познанието колко бързо и лесно едно човешко тяло, едно човешко същество може да бъде съкрушено или унищожено. Само с един удар смъртта можеше да бъде призована, само с едно докосване парализата можеше да настъпи завинаги. Тези мускулести едри фанатизирани мъже дори представа нямаха колко крехки и уязвими бяха техните тела. Бяха минали години, но системата, която тогава бяхме разработили на Изток, беше врязала, отпечатала ефектите си в дълбините на съзнанието ми, във всеки мускул кост, нерв, клетка и неврон. Системата беше предвидила такова обучение, следите от което да не изветряват за година-две, а да остават докато е нужно. Системата беше изчистена. Това не беше спорт или каприз, не беше мода или бизнес. Системата не беше само показност или традиция, не беше резултат на кланови амбиции или административно задължение. Системата бе предназначена да изтръгне максимума на възможностите на човешката динамика. Системата бе предназначена да убива, когато това е нужно. Динамиката на реакцията и движенията съчетаваше отклоняването и блокирането с едновременното крайно поразяване, а поразяването можеше да бъде само еднократно. Не се допускаше поправка и довършване, нямаше време за повторни действия. Единственият удар бе избягващият или блокиращ еднократен удар на окончателното поражение. Системата, на която бях един от основателите, не предполагаше реакция за сплашване или само за възпиране. Не предполагаше излишни действия, движения и празни мигове. Тази тайна пазех съкровено, откакто през последните години бях започнал да бродя из светове, от които нямах страх, но знаех че съвсем не бяха безопасни.
Първите двама, които се опитаха да влязат, вече бяха на каменния под. Те дори не се гърчеха. Не ги убих, но ги парализирах. Щяха да останат така поне два месеца. Тялото на третия отскочи от удара ми назад и повали другите двама. Те вече се измъкваха мудно изпод тежката му маса от мускули и кости, успяха да го изтъркалят настрани и се надигаха бавно. Успях да видя, че погледите им сега бяха недоумяващи, изражението им се бе стопило и сменило, съчетани злоба, животински страх и изненада. Но те бяха предварително като дрогирани и очевидно нямаха контрол над волята си, за да спрат. Щяха да ми скочат и вече ги виждах как и те ще се търкалят в коридора, когато чух, че се раздаде тропот. Тичащи крака по каменния под на коридора. Крясъците се стичаха от двете страни на вратата, отекваха стъпки на десетки хора.
- Изчадието адово! Изчадието адово! – крясъците се разнасяха вече съвсем наблизо. Тропотът изпълваше коридора от двете страни на стаята ни като някакъв плътен мътен поток, устремен в отходна тръба.
Не бяха само петимата. Стичаше се цяла тълпа. Можех да се врежа в тях, да си направя път и да изляза и напусна. Но нямаше как това да стане заедно с Риса, без тя да пострада. Теоретично бе възможно, но рискът беше толкова съществен, че не можех да го допусна. Вероятността да пострада беше много голяма. А дори един сляп, случаен удар с оловен кръст тя не би издържала.
Свалих още трима, но други двама успяха да нахълтат в стаята. Един от тях се опита да скочи към Риса. Деляха ме от него три крачки само, но той вече бе надигнал ръката си към нея, за да замахне с оловния бокс. Хвърлих се към тях като в басейн с вода, пронизах „водата”, усетих хрущенето на чупещия се гръбнак на нападателя. Прегърнах Риса и я вдигнах. Нямаше друг изход. Вече нямах време. С периферията на погледа си следях движенията на нахлуващите в стаята. Отчитах всеки милиметър на промяната на техните позиции. Нямах време. Трябваше да се измъкваме. Веднага. Трябваше да я преместя отвън, да я прехвърля, да ги прескочим. Не беше нужно да се концентрирам, енергията ми бе вече взривена, а волята изострена. Беше нужен само последният импулс на онова зърно вътре в мен, което отключваше крайния етап, последния миг на трансформацията, отваряше портала за Прехода. Насочих воля и енергия и деформирах. Деформирах пространството.
Сякаш не мина и миг, до преди това бяхме в стаята, а сега изплувах като от млечнобяла каша, мъглата се стече около мен, разпръсна се и изчезна. Държах Риса в ръцете си, бяхме на площадката пред моя земнолет. Отворих бързо вратичката на машината и я положих на креслото. Наведох се и я целунах. Риса изглежда бе припаднала. Тя трепна и се събуди./
*** ***
/20.12.2012 г. Следва продължение./
- Риса, днес трябва да е топъл ден и слънцето днес трябва да е по-светло от вчера! – казах й тихо. – Само да не плачеш! – скарах й се аз.
Изгряваха последните звезди в лятната нощ.
Когато се опомни, Риса започна да трепери от възбуда…
Потеглихме. Колата /е.т. – земнолетът/ стоеше в задното дворче на къщата. Подкарах по тесните улички, беше тъмно, към полунощ, включих фаровете, откъм катедралата долетяха звуци на камбани.
А после, когато тя се посъвзе, започна странно да ме гледа.
- Преди ти не беше такъв – промълви тя. – Болен ли си?
Докоснах устните й.
/Е.т.- Риса се отдръпна.
- Какво се случи? Кои бяха тези?... – гласът и още трепереше. – Ужасно! Това беше ужасно! -Е.т./
И последните постройки на градчето останаха зад нас. Колата се устреми по обширната извънградска улица.
/Е.т. - Как направи това? Как го правиш? – Риса се беше втренчила в мен, отдръпнала се в другия край на седалката.
- Ако можех да ти дам рационално обяснение на „зануляването”… - подхванах аз и спрях. – Нека после да поговорим, остави ме малко да си почина, малко съм изморен.
През задното стъкло на машината блеснаха силни фарове, те бързо започнаха да се приближават. Някой се опитваше да ни настигне. Странен вой се разнесе зад нас. Това бяха сирените на отрядите за сигурност на Ордена.
- Ах, тези невероятни кретени!- не се сдържах аз. – Защо така си го търсят!
Превключих режима на земнолета и машината се отлепи от платното. Направи една плавна дъга и се отправи на север. Градчето изчезна в тъмнината някъде долу зад нас. Включих на автоматичен полет и отпуснах облегалката на креслото.
- Говорили сме много пъти по принцип за медитацията като основа и начало на Пътя, за огромната ни вътрешна енергия, за последния импулс пред портала към Прехода. Знаеш също, че самото „зануляване” на пространството го получих по емпиричен път, малко ми е трудно сега да ти дам точно обяснение.
- Нищо, хайде опитай. – настояваше тя задъхано. Усетих нещо леко заядливо в интонацията й. Сякаш имаше да ми каже нещо, но изчакваше. - Толкова пъти досега съм те карала да ми обясниш малко повече и ти все отлагаш. Все ми казваш, че още нещо трябва да провериш, още нещо искаш да проучиш и чак тогава да говорим… Хайде, опитай сега... И ... защо пак ми говориш за „зануляването” на пространството? Какво зануляване? Нямаше никакво зануляване! Ние просто си излязохме навън! Беше нещо съвсем друго…
В първия момент не обърнах внимание на думите й, бях замислен за много неща едновременно. Продължих в духа на мислите си, докато асимилирам онова, което тя току що ми бе казала.
- Досега не съм говорил с теб за някои подробности, но тук са намесени много неща, квантовата физика, структурата на Реалността, минималният интервал в ритъма на времето, минималните елементи в структурата на пространството... Хайде да поговорим по-късно.
- Какво зануляване! – викна Риса. – Нямаше никакво зануляване! Не ме ли чуваш?
Тя млъкна, чак сега започнах да осмислям думите й.
- Какво говориш? - гледах я, беше много развълнувана и видимо ядосана.
- Какво! Ти ми кажи, ти ми обясни! От седмици говориш за това "зануляване", сега също за това говориш, знам по принцип за какво става въпрос, знам за какво ми говориш, знам по принцип какво имаш предвид, но...
Погледна ме втренчено, сякаш проучваше моята реакция.
- Нали знаеш, че те обичам? Много те обичам.
- И аз много те обичам... Кажи ми всичко, какво те притеснява?
- Просто нямаше никакво зануляване. Ние си излязохме. Ти просто ме изнесе навън на ръце.
Гледах я и осмислях казаното. Изражението й бе вече спокойно, но гласът й бе заглъхнал.
- Лицето ти беше вцепенено, а всички там сякаш се вкамениха! Самата аз усетих, че заспивам, не можех да помръдна, ти ме носеше. Лицето ти беше пребледняло, направо почти посиняваше. Аз бях като парализирана. А другите бяха като статуи.
- За какво говориш? – думите й не ме бяха изненадали, напоследък бях обмислял всякакви възможни варианти за реакции, но сега май не бях схванал веднага какво точно ми казваше, докато се бях замислил за квантовите бариери, структурата на пространството и ритъма на времето. – Какво говориш? Обясни подробно. Кой се вкаменил? Нападателите ли? Какво точно си видяла? Те ли бяха като статуи?
- Да, те замръзнаха. Ти ме изнесе. Минахме между тях.
- Така ли... Ти това ли видя?... А това, което аз видях ... Преди самото „зануляване” те нахълтваха в стаята, един от тях за малко щеше да те удари с кръста си и да ти разбие главата, когато го повалих веднага, пречупих му гръбнака, нямаше друга възможност, след това те взех в ръце и направихме Прехода. После се оказахме пред земнолета.
- Всичко това и аз го помня. Така беше докато ме хвана, онзи се прекърши пред мен и се строполи на земята, ти ме вдигна, но след това... после беще различно.
Риса ме гледаше замислено и явно обмисляше как да продължи.
- При мен не стана така както ти разказваш. Беше различно. Случи се съвсем друго. Ти просто обиколи около тях и ме изнесе през коридора. После не помня. Събудих се в машината.
Анализирах и осмислях казаното от нея. Изглежда беше свързано с възприятията й преди самото „зануляване”. Вероятно мозъкът й си е изработил алтернативна визуализация, за да преодолее псевдошока от прехода. Беше си въобразила, че не е имало "зануляване" и Преход, а съм я изнесъл на ръце навън.
- Искаш да кажеш, че… ти си загубила представа за нещата чак в коридора, че си спомняш как те нося между тях от стаята през коридора?
- А докато ме изнасяше си правеше път, те се бяха скупчили пред вратата, ти ги блъскаше и правеше път. Отхвърляше ги с ритници, те падаха един върху друг, а ти преминаваше върху телата им, катереше се върху тях и продължаваше по коридора.
- Риса, това е някаква твоя халюцинация, това е някаква представа, която твоето съзнание е изработило по време на Прехода. Вероятно е ефект при „зануляването”. Странно, че при мен не се получават такива вторични ефекти, визуализации и интерпретации…
- Не знам. Беше съвсем реално! Макар да усещах нещо странно, нещо ме успиваше, заспивах, сякаш някакви пипала бяха влезли в главата ми и опипваха мозъка ми, усещах как някакво вцепенение ме завладяваше все повече…
Риса замълча.
- Знаеш ли, малко ми е трудно да го обяснявам. Дори сега като ти казвам това си давам сметка, че спомените ми са съвсем смътни. Имам спомен, че тогава в този момент не осмислях какво се случва. Но ето, че сега ми се явява тази обща картина. И знам, че всичко, което ти казвам беше съвсем реално, беше действително. Да, същевременно съм сигурна, че това се случи реално.
- Знаеш, че сънищата и визуализациите могат да изглеждат съвсем реални и да оставят усещането за реално изживени ситуации. Неслучайно при медитация можеш да навлезеш в такова алтернативно състояние, което не се различава от действително преживени ситуации. По-точно казано – от практически изживени ситуации… защото ставащото в съзнанието при медитация също е „действително”.
- Не беше сън – гласът й беше настоятелен. – Все пак, мога да усетя кога едно положение е сън и визуализация.
- Не винаги може да се усети – възразих аз. – Всъщност, би трябвало да е възможно постигането на това умение, но става с доста специализирана практика. Не знам доколко ти можеш да разграничиш, особено ако това е някакъв допълнителен ефект с визуализации и халюцинации при Прехода на „зануляването”.
- А ти се движеше като автомат, беше се втренчил и очите ти не помръдваха. Тези до нас бяха като замръзнали. Когато ме изнесе в коридора ти ги блъскаше и те падаха като гипсирани на пода. И още нещо… Тогава в края на коридора, някакви, които все още се блъскаха един в друг и се промъкваха към нас, при появяването ни се вцепениха и застинаха неподвижни. Ти ги отхвърляше настрани и ме изнесе навън.
- Риса, знаеш, че досега винаги съм „занулявал” само аз. Винаги съм правил Прехода самичък, защото все още не знаем какви са рисковете и опасностите при Прехода. Никога не бих га направил заедно с теб, не бих те въвлякъл в това, не бит рискувал… Съжалявам. Съжалявам, че те поставих в тази ситуация. Мисля, че успявам да предвиждам нещата, но ето, че все още допускам големи грешки. Не бих те подложил на този риск, макар че аз вече много пъти съм минавал безпроблемно Прехода. Обаче… нямаше друг начин. За малко можеше да се случи непоправимото. Цялата им армия се беше струпала в коридора, беше цяла тълпа. Иначе… при мен досега не е имало ефекти на визуализации. Но нормално е визуализацията да е свързана с някоя непосредствено преживяна ситуация. Това е и принципът при спонтанно моделираните сънища –когато се окажеш в съня си в някоя непреодолима и опасна за живота ти ситуация, съзнанието ти творчески я моделира и намира изход – в океана, в който потъваш изведнъж се появява лодка, или усещаш дъното и стъпала, пропадайки в пропаст, усещаш че политаш плавно и много други варианти.
- Не знам – промърмори Риса. – Според мен ти просто ги хипнотизира и парализира по някакъв начин.
- Мислиш, че е станало това… Звучи почти толкова невероятно, колкото и самото ни „зануляване”. След толкова медитативни практики и експерименти…
- Всъщност, досега при „зануляване” и Преход никога не си викал страничен наблюдател. И аз самата никога досега не съм присъствала когато ти сам го правиш! – Е.т./
*** ***
/? Е.т. (за анулиране 1975-76) /
- А тогава лицето ти така нечовешки побледня – каза тя бързо. – Посиня лицето ти. Изплаших се много…
- Зверко… какво?... – бях доста изморен от „зануляването”и не успявах да разбера смисъла на думите й.
- Ти не знаеш, може би… - говореше бързо тя. – Но аз се досетих. Ще ти кажа… Бях развълнувана, може би прекалено много… прости ми, че ти говоря така глупаво… бях плакала преди това… и когато ти дойде… а после другите… не бях на себе си… Всичко у мен вибрираше… И може би затова този път мисълта ти не ми повлия… И аз видях всичко… и тогава разбрах… не се сърди!... Моля те!...
Лицето ти стана страшно! А те сякаш се вкамениха, замислиха се за нещо… Застинаха… Замръзнаха…
После усетих, че ме понасяш на ръце. Ти обиколи около тях и ме изнесе през открехнатата врата… А те бяха като статуи… Ти ме носеше, дълго ме носеше, а лицето ти бе посиняло, мъртвешко, и ти гледаше някъде далече пред себе си, и се движеше като автомат, и ръцете ти – с които ме носеше – бяха безчувствени… като на сън… през коридора… на улицата… Когато отвори вратата на машината, каменната маска се смъкна от лицето ти…
И последните постройки на градчето останаха зад нас, колата се устреми по обширната извънградска улица. /? Е.т. (за анулиране 1975-76) /
*** ***
/21.12.2012 г. Следва продължение./
Край на 1./
© Copyright: Евгени Алексиев, 2012
Свидетельство о публикации №112121507962
Список читателей / Версия для печати / Разместить анонс / Редактировать / Удалить
Рецензии
Написать рецензию
Привет, Евгени,
Хареса ми този странен свят, в който се преплитат земни, философски и фантастични плоскости и в който всеки трябва да отстоява своя личен Бог. Очаквам продължението.
Бъди!
С топлина,
Красимир
Красимир Георгиев 19.12.2012 15:53 • Заявить о нарушении правил / Удалить
Добавить замечания
Отново го прочетох. Чете се с интерес, динамично е, читателят очаква какво ще стане по-нататък.
Усмивки!
К.
Красимир Георгиев 23.12.2012 00:49 Заявить о нарушении правил / Удалить
Добавить замечания
Написать рецензию Другие произведения автора Евгени Алексиев
Разделы: авторы / произведения / рецензии / поиск / кабинет / ваша страница / о сервере Ресурсы: Стихи.ру / Проза.ру