Днес хей така, имам нужда от думи.
Думи, без час, без минути, без време.
Тръгвам бавно по техните линии.
Нищо, че вяка нещо от мен ще си вземе.
Прекосявам ги дълго, толкова дълго
и ги превръщам в копринена нишка.
Дали ще е светло и дали ще е тъмно,
пращам след тях тихата си въздишка.
Но първо си скривам няколко срички.
Няколко – колкото мъничко късче.
Толкова мъничко – сякаш е всичко.
И облак, и слънце, и шепот, и дъжд е.
Днес хей така, имам нужда от думи.
Думи без звук, без мастило, без листи.
Такива, че щом ме попиташ – „Ти чу ли?”,
да знаеш, че няма от тях непрелистена.