Рисувам тъгата си,
такава – красива.
Сред полета от макове
гони залез и в него попива.
По небето потича –
тънка оранжева струйка.
Някакво ехо „обичам”
се преплита във вятър
и спира в сълза на момиче.
А луната извира –
кръгла, бяла, с индигов отенък.
Очертавам прозорец,
който проскърцва и стене,
завеса изпъстрена с маргарити,
по стъклото дъждовната диря,
гълъби – два,
на перваза сгушено свити.
Рисувам тъга…
Цяла нощ.
Реших невъзможно –
да бъде красива.
Не усетих. Дошла тишина.
Такава – прозрачна,
която изтрива.
Прочети още: