Марлен Дитрих

Владимир Лавров
ВЛАДИМИР ЛАВРОВ

МАРЛЕН ДИТРИХ
    Анне

Голограмма города в желтой палитре:
Кадмий, охра, немного стронция...
Почему-то вспомнилась Марлен Дитрих,
Как она танцевала и пела! Смотрю на солнце я,
И не вижу совсем черных пятен, а просто слепну,
Да старые фильмы прокручиваю через память,
Вот и Марлен мне поет, улыбаясь, – она великолепна!

Жаль, что мы разминулись во времени, жаль, конечно, но нам ведь
Так просто встретиться с нею в придуманном городе,
Где рука, а не кисть, бросает на холст мазки
И пишет пейзаж с этим зданием – коробом,
С открытой небу кафешкой, где стулья враскид...

Чашечка кофе, коньяк и Марлен, Марлен –
Сидит напротив, пьет и поет, достает сигарету.
Нестерпимо хочется взять и дотронуться до колен,
Обтянутых шелком, сказав по-немецки при этом:
Их либе дих! – Как притих этот город, как замер,
Словно не мною придуман, а Богом.
Наконец-то, Марлен, прекратился тот треск кинокамер,
Что стоял за спиной или шел рядом с нами почти всю дорогу!

Наконец-то, Марлен, мы с тобою один на один,
И тишина растворяет в себе даже песни.
Знаешь, Марлен, приходи на выставку тех картин,
Что я напишу еще или если...

Если я напишу еще их – палитра бедна:
Кадмий, стронций, немного охры и
Полотно расползается, и в прореху видна
Только кафешка, где мы, но твой голос охрип.
Подставляешь щеку для прощального поцелуя,
Неумолимо растет тишина, поглощая виденье.
Потемнело в глазах, ухожу в эту мглу и я:
До встречи, Марлен! – Непременно! На той неделе!
______________________________________________


КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ

Превод от руски език на български език.
(Перевод с русского языка на болгарский язык)
http://stihi.ru/2012/01/29/7105

МАРЛЕН ДИТРИХ
На Анна

Холограма на град в жълта палитра:
кадмий, охра, а също и малко от стронция...
И защо ли си спомних за Марлен Дитрих,
как танцуваше, пееше! Гледам към слънцето,
но не виждам черни петна, ослепявам навярно.
Превъртам стари филми през памет повяхнала,
ето, пее Марлен, усмихва се – лъчезарна е!

Жалко, разминахме се във времето, но все пак успяхме
да се срещнем в света ни, измислен сред този град дивен,
в който ръка, а не четка запълва платното с краски
и рисува пейзаж и барокова сграда красива
с кафене под небето с небрежно разхвърляни маси...

Чашка кафенце с коняк и Марлен, о, Марлен –
седи насреща ми, пие и пее, пуши цигара даже.
Неудържимо искам да се докосна до коленете й
под ефирна коприна, а после на немски да кажа:
„Их либе дих!” Как притихна градът, как замря и отмина,
сякаш не от мен е измислен, а от Бог сътворен е.
Най-накрая, Марлен, тези камери спряха да снимат,
а стояха зад нас или крачеха редом по пътя през цялото време!

Най-накрая, Марлен, по пътека самотна ще минем,
в тишината любимите песни потъват.
Ще те чакам, Марлен, на изложбата с тези картини,
ако някога все пак успея да ги нарисувам...

А дори да успея, при тази палитра безгрижна:
кадмий, стронций и мъничко охра отсипвам,
ще се нищи платното и в прореза ще се вижда
кафенето, в което сме ние, с гласа ти пресипнал.
Приближаваме бузи с целувките за раздяла,
безпределно расте тишината, миража поглъща.
Притъмнява в очите, навлизам в мъглата бяла:
До поредната среща, Марлен! Доживот! После също!