Аз съм жена – съвсем като другите,
ставам рано и си сварявам кафето,
крия свойта ранимост под миглите
и приготвям закуската на детето.
Гледам часовника, броя му минутите,
влизам в общото, сивото ежедневие
и ме завърта динамиката и скуката,
започвам само на тях да имам доверие.
Нося на рамо пазарската чанта
и сресвам някак по навик косата си.
Звезда ли? Звездата е улична лампа,
в кварталната локва само проблясва.
Толкова рядко сутрин гримирам се,
гримът от умората ще се размаже.
Все по-рядко във витрините взирам се,
щом като другите ще ме покажат.
Аз съм жена – и не съм като другите,
само в очите на онзи, различния мъж.
Тогава съвсем заприличвам на щурите,
дето са тичали под щастливия дъжд.
Пак броя си минутите – само до него
и заключвам времето в няколко часа.
Махвам с ръка, спирам секундите смело,
а той ме обича и ме вижда прекрасна.
Прочети още: