“Денят се ражда от следа.
Или от думите за сбогом.”
Пламен Парнарев
Сутрин е. Рано. Зората разпуква.
Тръгва да рови в некосени треви.
Скитникът в мене се буди и хуква.
Бяга от сенките нощни в нови следи.
Търси стъпки, дълго да топлят,
като обувки, калени във сняг.
Цяла нощ нещо отляво е чоплило,
в утрото диря път и време за смях.
Зелено е. Денем. Тревата стърчи.
Всяка следа е дума, която засища
глада от подхвърлени нощни трохи.
Ситост в очите ми слънчево плисва.
Ражда се щастие, тръгва към залез.
Няма пътища с край в хоризонта.
Вървя нестинарски. Въглени палят
дълго в червено небето и помнят.
Индиго е. Нощем. Луната мълчи.
Дневни следи носят екот от думи,
които драскат и оставят резки.
“Сбогом” осъмва в прашните друми.
Прочети още: