Весна наступает. Кругом тишина.
Под мёртвой листвою трава еще редка.
Но стужа в садах безнадежно больна.
А море безмолвно. И призрачны ветки.
Мечтой лучезарной исполнен закат,
и белые мне улыбаются дюны.
Моя понемногу стихает тоска –
опять зазвучали умолкшие струны.
Едва рассветёт – и на гору во мгле
заря вдруг опустится с кистью весенней:
цветы нарисует на голой скале
и стаю, летящую с юга на север...
Акварел
Предпролет е пак. Тишина. Още спят
под мъртвите листи тревите наболи.
Умира в градините зимният хлад.
Морето е нямо. Тополите – голи.
Но светли копнежи изпълнят брега.
Приветно усмихват се белите дюни.
Топи се полека и мойта тъга –
запяват отново смълчаните струни.
Разсъмне ли – сяда на стръмния рид
зората и с палава четка рисува
цветя по студения влажен гранит
и ято, което на север пътува...