Изтъня на душата ми бялата риза,
тук-таме се прокъса, разпра,
и през малките дупчици влязла,
се завихри виелица ледена, зла.
От мечтите й лед на шушулки прокапа,
вълчи вой се провря в тишината
и проплака, от болка се сгуши,
сви си птича хралупа в студа.
Но й бодвам все още кокичета,
минзухар, кукуряк и зелена трева.
И напролет, от слънцето кърпена
и изпрана със снежна вода,
ще раздава букетчета дъхави –
позакърпена,
остаряла,
но все още бяла!
Ненаситната моя Душа!