Станка Пенчева
Слухаю тишу.
І тиша мене слухає -
аж до потріску кисню
в альвеолах,
аж до шумовіння думок
в тайничках мозку.
І поки мовчимо,
нашорошуєм вуха назовні, де
без шуму бушують і киплять протуберанці,
безмовно викругляється біль у перлині,
ніжно проходить живчик у яйцеклітину -
де
і малесеньке і найвеличне лучається
зовсім беззвучно.
Мовчимо та слухаєм. Нарешті
каже тиша:
- Колись ще знову поговорим!
-----
СЪБЕСЕДНИЦИ
СТАНКА ПЕНЧЕВА
Слушам тишината.
И тишината слуша мен -
чак до пукота на въздуха
в алвеолите,
чак до шумоленето на мислите
в мозъчните тайници.
Както си мълчим,
надаваме ухо навън, където
без шум бушуват и и кипят протуберансите,
безмълвно се закръгля болката във бисер,
прониква нежно сперматозоида в яйцеклетката -
където
и малкото и най-голямото се случват
съвсем беззвучно...
Мълчим и слушаме. Накрая
тишината казва:
- Пак ще си поговорим някой път!