Склонили ивы веточки, как косы,
К старинному, заросшему пруду,
В них заблестели слёз осенних росы
И ветер что-то шепчет им в бреду.
Грустит дождём осенняя соната,
В ней звёзд далёких слышен тихий стон.
Во всём лишь только осень виновата
И с осенью грущу я в унисон...
Фото из интернета.
Благодарю болгарскую поэтессу Марию Магдалену Костадинову за чудесный перевод:
Есенна соната
Склонили върбите клонки, като коси,
към запустялото, старо езеро,
заблестяха в тях сълзи от есенна роса
и топли думи шепне вятърът нежно.
Тъгува и свири с дъжда есенна соната,
и чува се в нея на звездите есенният стон.
За всичко, само есента е виновна
и аз с есента тъгувам в унисон...