Изваях те във думи. Не знам дали са стих.
Втъкавах те във сънища, нали си бил наяве.
Във вечерната си тишина те преоткрих.
Обичах я, защото исках в нея да останеш.
Скъсявах разстояния. Не знам дали можах.
От стръмни пътища плетях косите си.
Валеше дълго дъжд и брулеше ме прах,
и слънце пиеше до болка от мъглите ми.
Повярвах в бялото. Не знам дали видях.
Неуловимо в него се завърташе дъгата.
Пътека нямаше ли, пак към теб вървях.
Очи затварях, влезеше ли в тях тъгата.
Откривах те в деня. Не знам дали си бил.
Но пареха ме стъпките по тротоара.
И всеки знак предчувствие във мен дарил,
усещах как се впива и полека ме изгаря.
Сгушвах те във мен. Не знам дали обичах.
В сърцето си прибирах всеки малък миг.
Наяве и насън сама на тебе се обричах.
Ти истински ли си или си само моят стих?