Помня тия тежки сълзи,
едри като бисер,
зная – още ме обичаш –
денем, нощем ме кукуваш.
Сто години от тогава
като вятър ме върлуваш,
зная – спомените брулиш
и като кошуля ги намяташ.
Нежни съчки във нозете,
сухи като крясък,
търсят стъпките ми скрити
нейде по земята.
Писък... ехото отвръща...
И ухание на устни -
две следи от боровинки...
С тръпки по снагата.
Няма го гнездото топло,
няма я гората -
минаха дървари със секира
и до корен я изсякоха.