Молитва е. Скрита под клепките.
Малко и трябва да стане река.
Да запали в сърцето ми свещите,
да познаят ръцете ми топлина.
Да броди из спомените до съмнало
и завали като дъжд по прозореца.
Да дълбае в пътеките – стръмните
и обърне нанякъде другаде взора ми.
Да приседне безшумно пред прага,
който отдавна е кръстен очакване
и разкъса небето, което ми стяга,
усетила колко съм вече пораснала.
Да тръгне и стигне много далеко –
в кът от душата, дето плаче жена
и кротнала бурите в нея полека,
да я превърне в галеща, бяла вълна.
Ще я пусна на воля в очите да рукне.
Молитва е. За тебе – късния мъж.
Небето ми в синьото да се разпукне.
Да се излее. Защото е само веднъж.