Стиснал в шепи своята Вечерница,
по паважа стъпвал някакъв квартален луд.
Котките поглеждали го от кьошетата.
Лепнела мъглата. Впивала във вените му студ.
Мъничко кутре, изгубено отнякъде обаче
спънало се в изтънелия, закърпен панталон.
Лудият решил, че кученцето знак е.
Под ревера си намерил му най-топлия подслон.
Прозорците на къщите с учудване видяли,
как две сърца от топлината затуптели във едно.
Стените на очите им се спукали, преляли.
Небето засълзяло, почувствало се някак по-само.
А лудият вървял, дори си тананикал
песничка със толкова незнаен, странен произход.
По улиците цял живот нали е скитал,
доволен бил, че живинка намерила към него брод.
Минувачите, които го посочвали,
не посмели на другата страна да завъртят глава.
Прозрели вероятно, че започва се
от ръката, протегната към някого с човещина.