Дописвам те със края на ръката си
и скърцат думите по белия ми лист.
Текат в руслото си - като река са,
разбили водопадно последния си вик.
Измислиците били само временни,
прочетох го, но никога не го видях.
След време всичко в тях неверно е -
гложди във очите, сякаш гложди прах.
Идва тишината и всичките и струни
една от друга някак по-безвучни.
Късам и последните пресечни линии,
казвам си, че имала съм още да науча.
До следващия път когато ще напиша
(или не ще посмея) думата приятел.
До следващия... но се га въздишат
сълзи без адресат, където да ги пратя.
Прелиствам и последната ти старница
и без да се обръщам, тихо тръгвам
(последната сълза е крехка граница),
обърна ли се - знам - ще те прегърна.