В зыбком сне моём плачет бубенчиков стадо.
Он безмолвен. Едва улыбнётся с тоской.
Молча сеет окурки. Собаку погладит.
Побелевший. Точнее - седой.
Поседевший от города пыльных пейзажей,
тащит камни в село он, чтоб выстроить дом.
По ночам светлой памятью стены в нём мажет,
светит ясной родопской звездой.
На рассвете небритый - домой возвращаясь,
он несёт с собой дикие запахи трав.
И никто его даже не спросит, встречая,
отчего так устал он с утра.
Как зимой воробьи, все слова мои словно
коченели, теперь - в запоздавших стихах
крошкой сыплются… Дом наш - отцовская кровля!
Я простила все слёзы в глазах.
А простил ли и ты? Ах отец, я всё та же -
из-под этих морщинок гляжу на тебя
прежней девочкой - только - «Люблю тебя» - скажет
дочь моя и обнимет, как я.
НА БАЩА МИ
Той едва се усмихва. Почти не говори.
Стадо чанове плачат в съня му чуплив.
Мълком кучето гали, сее фасове в двора…
Побелява… Но всъщност е сив.
Посивял от прашасали градски пейзажи,
мъкне камъни, къща на село гради.
С бели спомени нощем стените и маже
и си свети с родопски звезди…
Заранта е брадясал – отдалеко се връща,
носи мирис на диви планински треви.
Никой вкъщи не пита защо е намръщен
и защо уморено върви.
Като зимни врабци мойте думи мълчаха,
днес се ронят – трохи в окъснелия стих…
Затова, че домът ни е бащина стряха,
всички минали сълзи простих!
Ти прости ли ми, татко? Виж ме, пак съм си същата,
изпод бръчките гледа твойто малко момиче –
вместо мен, дъщеря ми сега те прегръща
и прошепва: «И аз те обичам.»
______________
foto - © Antoni Georgiev