Дозирам жадното от устните
и нервното, накацало по дланите,
прецеждам тишината от усмивките
и пухкавите облаци в мечтите си.
С ръка им правя знак – да ме изчакат,
да ги разбъркам със безсъние,
да ги гримирам с истини,
преди дъждът да ги превърне в пауза.
А дотогава…
Време е за стихове…
За да запомниш
как нежно галят…
И… да те газят.