През девет гори в десета,
на Странджа баир в сокаците,
по тъмна доба среднощна
бродела нестинарка.
Звездите се скривали в храстите
щом стъпките боси
претръпвали по жаравата.
А танцът й пламенно
рисувал шевици в огъня.
В очите на иконата
се раждали сълзи -
бели дантели изплетени
от екстаза на тъпани.
По моминската роба
напъпвали
две алени рози,
кенара разкъсвали,
тактували страстно
нестинарския порив.
Такава видял я Месечко
и слязъл с колесница от обич.
В жаравата стъпил,
препасал я с пояса
и целунал краката й.
С нестинарски извивки
обвивал кръста й,
галел бедрата -
гълъбиците недокоснати.
Прошумолявал в косите й,
вятърно ги разсипвал
на талази от облаци.
В пазвата й - парещи въглени.
А той ги целувал.
Само едно въгленче го опарило -
устните й медоносните,
светещи в тъмното
от жажда.
Призори, премалял от танца й,
угаснал в жаравата.
Стопен до полумесец,
пребледнял от екстаза,
се скрил зад хоризонта.
В прегръдките на зората.