Понякога, така се случва,
душата си разбивам
като огледало
и къс по къс
парченцата
раздавам
да се огледат в тях
и да са цяло.
Раздадох я.
Оставих си последното.
Сега я кърпя -
на утрото с позлатата,
на залеза със огнената жар,
зелено вземам от тревата,
от цъфналите макове
пожар.
Втъкавам ги в основата -
море от синева разлято.
Тук-там с кокичета я украсявам.
И с клонки от маслина –
да е свята.
Постилам черга
край камината
до пламналия огън
на живота.
На топло.
На борови шишарки
да ухае.
Когато някога до нея
полегне другата душа,
от красота
да се усмихне.
Шарена черга –
за двама.